English Български
Следвай ни
Абонамент
Търсене : [ ]
|

Западнобалканската дилема на ЕС - най-трудната задача на 2018-та година

публикувано на , , Twitter: @euinside
Последна промяна на:

Миналата година (2017-та) не беше годината на Западните Балкани, каквито анализи може да се прочетат. Това беше годината на събуждането на ЕС за този нестабилен район в най-близкото му съседство и осъзнаването, че той е от стратегическа важност за страните-членки във време на подновена геополитическа надпревара. 2017-та започна с изненадващото признание на върховната представителка на ЕС за външната политика и сигурността Федерика Могерини (Италия, Социалисти и демократи), че не е била наясно с мащаба на напрежението в района. Тя установи това по време на обиколката си там миналата пролет. Визитата, както и обръщането на политическата посока в Македония създадоха нови надежди, че регионът все още не е изцяло изгубен за ЕС и обратното - че Съюзът все още не е изцяло изгубен за региона. 

Инициативата на Германия "Берлински процес", с който заинтересувани страни-членки правят опит да подпомогнат процеса на разширяване с фокус основно върху икономическите, търговските и транспортните връзки, се опита да даде през лятото силен тласък на интеграционния процес. Проблемът е обаче, че ситуацията както в самия ЕС, така и в региона, а също и в глобален план е коренно различна за моделите, които Съюзът прилага. 

Нова енергия в стара машина

Към края на 2017-та година европейските чувства отново охладняха, както можеше да се усети по време на междуправителствените конференции със Сърбия и Черна гора в началото на декември. Причината за захлаждането е, че ЕС постоянно се сблъсква с един и същи проблем - независимо колко ангажиран е с района, политическата класа в страните от него се оказва неподатлива за европеизиране. Това показва, че сегашната формула за разширяване е твърде остаряла и неадекватна в много отношения - както от гледна точка на новите геополитически времена, така и заради последиците от това, че ЕС изтърва юздите на процеса, изгуби трансформиращата си сила, а и самият той вече значително се промени и продължава да се променя, при това доста бързо. Всичко това изисква радикална промяна в подхода към една от най-важните части на европейската външна политика - разширяването. 

През февруари се очаква Европейската комисия да публикува нова стратегия, но още преди да е готова от Съюза дойдоха няколко много грешни послания, които навеждат на мисълта, че е възможно ЕК да изпусне момента за пореден път. Първата грешна стъпка беше направена през септември, когато след годишното обръщение на Жан-Клод Юнкер (Люксембург, ЕНП) за състоянието на Съюза, ЕК публикува намеренията си за 2018-та, като сред тях беше и планът Сърбия и Черна гора да бъдат готови за членство до 2025-та година. Това е грешно на много нива.

Най-напред годината. Във всички планове на Комисията 2025-та година е посочена като краен срок за всеобхватната реформа на ЕС, която включва задълбочаване на интеграцията в еврозоната, отбраната, външната политика, общия бюджет, институциите. С други думи през 2025-та година ще завърши изграждането на новия етаж от конструкцията на ЕС - процес, който протича все по-рядко и по-трудно, откакто Съюзът набъбна до 28 членки. Последната голяма реформа на Съюза беше преди 10 години, продължи също толкова дълго и приключи с нов договор, който влезе в сила на 1 декември 2009-та година. Реформа "2025" е възможно да мине без нов договор, въпреки че френският президент Еманюел Макрон настоява. Всъщност дали ще има договор няма значение, защото с използването на досега неупотребявани разпоредби на Лисабонския договор може да се постигне достатъчно голям мащаб, както показва случаят с отбраната. 

Така че, включването само на Сърбия и Черна гора в този краен срок означава, че Съюзът се затваря за следващите 10 или повече години, което е катастрофално послание за останалите държави от Западните Балкани, много по-опасно от прословутото изказване на председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер, че до края на мандата му няма да има ново разширяване. Федерика Могерини, а също и еврокомисарят по преговорите за разширяването Йоханес Хан (Австрия, ЕНП) се наложи многократно да уверяват, че процесът няма да спре само до Сърбия и Черна гора и че новата стратегия за разширяване ще даде шанс на всички, според заслугите им. 

Друг проблем с посланието на Комисията е, че Сърбия и Черна гора са третирани като най-напреднали, само защото са отворили най-много преговорни глави, само че това вече много отдавна не означава нищо. Досега процесът на разширяване се е адаптирал последователно, но не радикално след голямото разширяване от 2004-та година и 2007-ма година. Заради влизането на България и Румъния в ЕС със специален механизъм за сътрудничество и проверка, преговорният процес беше затегнат за Хърватия. По-сериозни промени настъпиха за следващите на опашката, когато ЕК реши да изтегли най-напред главите, които покриват върховенството на закона, а по-късно въведе и вариант на Европейския семестър за страните-кандидатки. 

Тунинговането на преговорния процес без цялостно преосмисляне на разширяването не даде резултат по няколко причини. Първата е, че той продължи да бъде твърде формален. Второ, не отчита специфичностите и проблемите, от които страда шесторката западнобалкански страни, както и ангажиментите, поети от страни-членки или ЕС като цяло към някои от тях след края на войните в бивша Югославия. На трето място процесът не отчита промените, които стават в самия ЕС и не се адаптира към тях, докато в същото време тези промени вече имат ефект в региона. 

И съвсем естествено резултатът е грозен. Вече почти няма неизлекувана рана от началото на 90-те години на миналия век, която да не е възпалена. Завръщането на национализма в Европа не подмина и тези държави, където той никога не беше изкоренен, нито пък осъден и затова се усеща най-болезнено и е най-опасен. Плъзването на антилиберализма в някои от новите членки на ЕС върви паралелно и в района на Западните Балкани, където също е в значително по-висока степен, което може да се обясни с това, че в тези страни всъщност никога не е имало демокрация, либералните ценности са напълно непознати, никога не е имало правова държава, икономиката продължава да не е пазарна и по тази причина много по-лесно упавлението се изражда.  

Напускането на Великобритания с лекота се използва от евроскептичните среди в кандидатките като оправдание за липсата на напредък по европейския път, което всъщност означава липса на напредък в извършването на реформи. А това води след себе си още бедност, още враждебност и национализъм, още нестабилност. Шесторката страда от високи дългове (не всички), огромна безработица, силна държавна намеса, зависимост от чуждестранни инвестиции, огромни нива на необслужваните кредити, непредвидима правна среда, неизяснени имуществени права, липса на регионална свързаност и наличие на търговски бариери между шестте. 

Като е казала А Комисията, трябва да каже и Б

ЕК ще сгреши, ако даде фалшиви надежди на обществата в тези държави под формата на дати или заяви намеренията си с кухата фраза "европейска перспектива". За да бъде адекватна, новата стратегия на ЕС за разширяването трябва да върви в посока отвътре (ЕС) навън (Западни Балкани). Какво означава това?

Събитието на 2017-та година е решението на Комисията да започне процес на блокиране на членството на Полша в ЕС, заради системното уронване на върховенството на закона от крайно консервативното правителство във Варшава. Това е безпрецедентно решение, което има потенциала да разтърси Съюза из основи и да доведе до катарзиса, от който Съюзът отдавна се нуждае. Активирането на член 7 от Лисабонския договор е в пъти по-мащабен трус за Съюза, отколкото Бризхода. Когато беше създаден, общоевропейският механизъм за защита на върховенството на закона изглеждаше импотентен, тъй като поставя твърде много препятствия пред ефективността му. Сега обаче звездите започнаха да се подреждат в една линия, което подсказва, че Полша може да бъде пожертвана в името на запазване на целостта и морала на Общността.

Защо се получи така? След избора на Еманюел Макрон за президент на Франция през пролетта на 2017-та година атмосферата в ЕС значително се промени. Още с първото си участие в Европейския съвет г-н Макрон даде ясно да се разбере, че няма да толерира авторитарни режими. Той каза това в присъствието и с пълната подкрепа на германската канцлерка Ангела Меркел. Нещо повече, на срещата на върха през декември и двамата заявиха категорично, че ще подкрепят действията на Комисията, което означава, че вероятно биха гласували за блокирането на Полша, когато дойде моментът за това. Върховенството на закона, точно както прогнозира euinside в самото начало на 2017-ма, се превърна в основното предизвикателство за Съюза. Председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер също много ясно го подчерта в годишното си обръщение през септември. Нещо повече, ЕК настоява новият многогодишен бюджет на ЕС да се обвърже с върховенството на закона. 

Председателят на Европейския съвет Доналд Туск (Полша, ЕНП) също отправи силни послания срещу антилибералите. Като прибавим към това и държавите, които блокират присъединяването на България и Румъния към Шенген, заради неизпълнението на показателите по Механизма за сътрудничество и проверка, можем с лекота да прогнозираме, че първата стъпка към замразяването на членството на Полша, а именно решението на Съвета, че в Полша върховенството на закона е поставено в опасност, ще бъде осъществена. За това решение е нужно квалифицирано мнозинство. 

В подкрепа ще бъде и фактът, че разглеждането на предложението на ЕК ще стане по време на българското председателство, тъй като всички прожектори в момента са насочени към София и правителството на Бойко Борисов. Всички международни медии гледат под лупа всяко действие и бездействие на управляващите и вадят на показ проблемите с корупцията и организираната престъпност, а събитията в София от началото на годината никак не затрудняват задачата на чуждестранните кореспонденти. Това със сигурност ще засили нетърпимостта към антилибералите и финансирането на режимите им с пари на европейските данъкоплатци. 

Но, има един проблем и той е в поведението на Комисията, което е противоречиво. От една страна тя обявява върховенството на закона за свой основен приоритет, води люта битка с Полша, но в същото е очевидно по-мека към Унгария, чийто премиер открито обяви, че ще гради антилиберален режим. Комисията освен това се прави, че не съществува реална връзка между членството в Шенген и върховенството на закона, призовавайки постоянно за присъединяването на България и Румъния, въпреки греховете на управляващите им, подробно описани в годишните доклади по Механизма за сътрудничество и проверка.

Тази непоследователност се отразява и на разширяването. Един от неприятните примери е, че Комисията, въпреки всички сигнали, че властта в Сърбия е авторитарна, продължава да я подкрепя чрез отварянето на нови и нови глави, сякаш изобщо не са научени уроците от присъединителния процес на Турция. В същото време Комисията поставя условия на Македония за даването на препоръка за започване на преговори, а до съвсем скоро всяка година издаваше такава препоръка на предишното правителство, въпреки очевидните проблеми. 

Какво трябва да се промени?

Най-важният въпрос, на който новата стратегия трябва да отговори е дали ЕС иска още антилиберали на масата в Съвета, тоест още Орбановци, Качински, Борисовци и прочие антилиберали и руски троянски коне. Ако върховенството на закона наистина е най-важната ценност на ЕС, то тогава Съюзът трябва да вложи цялата си енергия в това като смени подхода. Отварянето на преговорни глави трябва да бъде замразено, докато не бъдат изпълнени няколко условия:

1. Изпълнение на всичко, което се изисква по глави 23 и 24, което означава да се изгради правова държава, независима съдебна система, органи за борба с корупцията по високите етажи, скъсване на връзката между управляващи, медии и бизнес. Достигането на тази висока цел обаче не трябва да води до затваряне на тези две глави. Напротив. Опитът показва, че крехките демокрации имат нужда от много време и силен натиск отвън, докато пуснат корени и процесът стане необратим. Освен това, ЕК трябва да си запази лоста за действие. Блокирането на останалите глави не би трябвало да е проблем, тъй като при наличието на върховенство на закона, преговорите по тях ще върви бързо и гладко. 

2. Решаване на двустранните спорове. През всички вълни на разширяване онези, които вече са вътре винаги са използвали членството си, за да изнудват съседите си за решаване на двустранни, най-често гранични спорове. Тази практика е ужасно порочна и ЕС вече от доста време е наясно, че е съучастник в това. Отново възпаленият граничен спор между Словения и Хърватия за границата между двете в Пиранския залив е добра илюстрация, но най-горчивият урок за ЕС дойде от блокирането на преговорния процес на Македония от Гърция, заради нерешен двустранен спор около името на бившата югорепублика. Това в крайна сметка доведе до имплодирането на Македония, като миналата година дори имаше опасност от етнически конфликт там. Такава грешка не бива повече никога да се повтаря. От изтекли откъси от проектостратегията се вижда, че има амбиция този проблем да се реши.

Въпросът е как. Ако всички страни в района искат членство в ЕС, самият ЕС също ги иска в редиците си, както се твърди, значи всички искат едно и също и трябва да го направят заедно. Единственият начин да стане това е като темата се включи в преговорния процес. Глава 35 е най-подходяща. Тя се използва в момента за решаване на изключително сложния казус с Косово. В този смисъл е важно самият ЕС да вземе решение какво бъдеще вижда за Косово, тъй като пет членки все още не са признали независимостта на бившата сръбска провинция. Ако няма такова решение, ЕС не може да очаква Сърбия и Косово да се разберат помежду си, без да са наясно дали членството на Косово изобщо е възможно дори и да има признание от Белград. 

Босна и Херцеговина е също много тежък случай. Както euinside вече писа, и за нея е необходимо да се води тристранен диалог с участието на Сърбия, Хърватия и върховния представител на ЕС за външната политика. Проблемите в страната се трупат постоянно, функционирането на държавата, а оттам и европейският й път е напълно блокиран. Страната е обект на влияния от външни за ЕС играчи, които не работят в интерес на ЕС. Сърбия поддържа режима на Милорад Додик в Република Сръбска, а Хърватия търси подкрепата на Турция, за да защити интересите на хърватската общност в БиХ, продавайки европейския интерес. Босненските мюсюлмани също разчитат на Турция, за да прокарват интересите си. Изобщо всички търсят решение извън БиХ, вместо вътре, а ЕС чака отговори на един въпросник. 

На това трябва да се сложи край. Ако Сърбия наистина иска да стане членка на ЕС, тя трябва да работи паралелно с изграждането на върховенството на закона за помирение с Косово и за стабилизирането на Босна и Херцеговина в сътрудничество с Хърватия и босненските мюсюлмани. В граничния си спор Словения и Хърватия си мислят, че ЕС няма какво да им направи, но тук Съюзът трябва да бъде особено непреклонен по време на преговорите по бъдещата многогодишна финансова рамка и да постави ясно освен върховенството на закона и междусъседските отношения в пряка зависимост от получаването на пари от европейския бюджет. Това няма да се хареса нито в Загреб, нито в Любляна, но е възможност, която не бива да се изпуска. Иначе тези проблеми ще останат нерешени с всички възможни последици.

Едва след изпълнение на точки 1 и 2 може да се премине към отваряне на нови преговорни глави. Но още в самото начало ЕС трябва да обърне внимание на няколко много важни неща: 

- Членство в еврозоната. Миналата година трябваше да бъде ключова за задълбочаването на интеграцията в еврозоната, но политическата нестабилност в Германия попречи. Рано или късно обаче интеграцията ще потръгне с голяма скорост. Комисията натъртваше през цялата година, че еврото е валутата на целия ЕС и призова държавите, които са поели ангажимент с присъединителните си договори, да приемат еврото максимално бързо. В отговор на призива Хърватия вече започна подготовка, а България обяви в деня на официалното откриване на председателството си, че до края му ще подаде заявка за влизане във валутния механизъм, който подготвя страната за приемане на общата валута. 

Тъй като това е не само много сложен икономическо-правен процес, но и с голямо международно значение, в чиято основа е висока степен на доверие, ЕС трябва достатъчно рано в преговорите със страните-кандидатки да си изясни кои страни от балканската шесторка планират въвеждане на еврото, тоест пълна интеграция. Това е изключително важен въпрос за самото бъдеще на Съюза. Бризходът промени значително атмосферата в ЕС в посока повече да не се толерират изключения, отстъпки и избор от меню. Това означава, че страните-кандидатки трябва да са наясно какво бъдеще ги очаква и в договорите им за присъединяване да се запишат и конкретни дати за приемане на еврото, за да се избегне грешката, която беше направена с голямата вълна от 2004-та и 2007-ма година. Това ще даде още по-голяма сигурност и истинска "европейска перспектива" както на страните-кандидатки, така и на ЕС като цяло. 

- Европейската отбрана. 2017-та може да се определи като годината на европейската отбрана, защото за първи път в историята си Съюзът предприе значителна крачка в интеграцията си в сфера, която досега беше табу. В момента не всички страни-членки участват, но тази сфера ще продължи да се развива с приоритет в следващото десетилетие и дори ще има специално отредена програма в следващия многогодишен бюджет. Това изисква страните-кандидатки много категорично да се позиционират в геополитическата координатна система, като освен приближаване към европейската външна политика решат и дали ще участват в общата отбрана на ЕС. 

Със сегашните темпове на присъединяване, страните от Западните Балкани имат шансове, почти колкото Турция имаше преди няколко години. В икономически план са твърде далече от ЕС, а в ценностен план са дори още по-далече. Ако Съюзът не промени парадигмата на процеса, ще изгуби района. А ако не успее да затегне ситуацията в периферните си членки, загубата на района ще доведе до подкопаване на устоите на самия Съюз. 

Какво може да донесе българското председателство?

България е събирателната точка на всички тези вътрешноевропейски и западнобалкански проблеми, не само защото е на външната граница между ЕС и Западните Балкани. България е много по-тежък случай от Полша и Унгария, защото така и не успя да създаде правова държава и солидна демокрация, каквито имаше почти десетилетие в Полша и Унгария. Когато Полша пое ротационното председателство, се говореше, че това е първата страна от югоизточния фланг, която е успяла да завърши успешно прехода от комунизъм към европейска либерална демокрация. Уви, идването на власт на партия Право и справедливост показа, че устойчивостта на демокрацията е все още крехка. Това може да се установи като се направи паралел със САЩ, където на власт също е антилиберал, но държавните институции са толкова независими, че на практика са имунната система на държавата и оказват съпротива. 

България има и много балкански проблеми - тя е силно олигархизирана, зависима е от Русия и Турция, медийната среда е също толкова лоша, колкото в Сърбия например. Правителството в София си е поставило за цел да задържи вниманието на ЕС върху Западните Балкани. Състоянието на България показва, че най-правилният подход на ЕС към разширяването е именно отвътре навън. Няма по-силно послание към страните-кандидатки от това ЕС да подходи към вътрешните си проблеми решително и непоколебимо. Дори и с цената на сериозни сътресения. Това е ниска цена на фона на тази, която Европа е платила с много кръв и разруха в началото на 20-ти век. Страните от Западните Балкани също проляха много кръв и преживяха много разруха в края на същия този век. Време е да усетят вкуса на ЕС. Отвътре. 

коментари
Ако имате коментар, може да го напишете тук.
Име:  
Полето 'Име' не е задължително. Ако го оставите празно, вашия коментар ще бъде създаден с автор: 'anonymous'. Можете да се регистрирате на нашия сайт и тогава коментарите ви ще бъдат наименовани автоматично с името на вашия потребител.