English Български
Follow Us
Subscribe
Search : [ ]
|

Щастливият Ханс vs. Хитър Петър

Published on , , София
Last change on

Никога не съм била почитател на народопсихологическите теории, особено в опростенческия им вариант „германците са дисциплинирани”, „българите са хитреци на дребно”, „англичаните са сноби”, а „французите са разглезени”. Винаги съм смятала, че не може традициите, религията или етническия състав да са определящи за развитието на едно съвременно общество. Напоследък, обаче, все повече мисля, че не съм била права и срещам все повече хора, които си задават същите въпроси.

Възможно ли е германският икономически успех на фона на кризата да се дължи именно на някакви национални особености, които намират отражение в управлението на държавата и съответно - в обществената реакция? Прави ли са тези, които с лека ръка определят южните страни в еврозоната като „мързеливи”, защото са натрупали големи дългове и дефицити, увеличили са заплатите си, но са намалили производителността си?

Прекарах последните няколко дни в разговори с политици, банкери, анализатори и журналисти в Брюксел за развитието и, най-вече, за причините за дълговата криза в еврозоната. Няма да споменавам имена умишлено, първо защото разговорите бяха неофициални и второ, защото няма да ви кажа новини, нуждаещи се от потвърждение. Просто мнения на хора от различни държави, професии и социални позиции, които създават интересна картина, без претенциите да е изчерпателна и единствено вярна. Разказвам това, защото очевидно дълговата криза има не просто икономически и финансови измерения, а има много по-дълбоки корени в националните истории, характери и манталитети. И всички изводи са важни не толкова, за да си обясним миналите грешки, а за да избегнем бъдещите.

И преди да кажете, че въпросът за дълговата криза не е релевантен за България - да, България е „отличник” според нивото на публичния си дълг, но дискусията в Европа отдавна надхвърли нивото на числата. Сега се говори за по-дълбокия проблем - липсата на конкурентоспособност в т.нар. периферни икономики на еврозоната - основно Гърция, Ирландия, Португалия, но също Испания, та и Италия, Бeлгия, Франция.

В търсенето на загубената конкурентоспособност германците поеха инициативата и казаха: вижте какво направихме ние и направете същото - при нас проработи. И наистина, германските реформи в последните 10 години, повторени почти дословно в т.нар. Пакт за конкурентоспособност (впоследствие префасониран в Пакт за еврото), дадоха резултат. Затова не е изненада икономическото представяне на Германия в момента и обяснението, че германският износ се е „възползвал от еврото”, за сметка на слабите икономики в еврозоната, е само една от причините.

Истинските причини са в т.нар. "Агенда 2010" - дневният ред на реформите, проведени в Германия след 2003-та година от канцлера Герхард Шрьодер. Реформите се налагат, защото страната е в тежко положение, след като цяло десетилетие налива средства в Източна Германия. Икономиката губи конкурентоспособност, защото „Изтокът” продължава да дърпа надолу „Запада”.

Какво се случва тогава? Правителството предприема реформи, определяни от леви анализатори като „социална сеч”. Намалява се времето за получаване и размера на помощите за безработица, замразяват се пенсиите и заплатите, увеличава се пенсионната възраст, либерализира се пазара на труда, така че да има възможност за по-гъвкава, почасова заетост, намаляват се правата на синдикатите в колективното договаряне. Същевременно, се намалява данъчната тежест, за да се стимулира бизнеса. Изобщо, „тачъризъм”, както противниците на реформите обичат да наричат тези болезнени мерки.

Близо 10 години по-късно, високопоставен германски представител в Брюксел обяснява нещата така: дотогава ние, както и цяла Европа, имахме сигурна средна класа. Тя смяташе, че никой и нищо не може да й отнеме социалните придобивки, че те са й гарантирани. Тези реформи създадоха у обществото страх, че може да загуби това, което притежава. Усещането, че за да отстояваш социалния си и материален статус, трябва да работиш повече и по-дълго. Но не може да даваме социални помощи, които да позволяват на хората да не работят. Не може да си позволим да се пенсионираме рано, защото германците започват да работят доста късно (защото преди това учат дълго), аргументира събеседникът ми болезнените реформи.

Този страх, очевидно, е бил добра мотивация, заедно с убеждаването на обществото в нуждата от реформи. И разбира се, твърдата ръка за провеждането им. Никой не твърди, че промените са били лесно приети от германското общество. Но политическата цена, платена от кабинета Шрьодер е нищожна, в сравнение с дългосрочните ползи за страната. Само че, останалите страни от еврозоната предпочитат да се снишат и да се възползват от „социалното благоденствие”, за да си осигурят политически комфорт. А сега, когато Германия постави исканията си за реформи на масата, се обидиха, защото видиш ли, това било германски диктат, опит да се „германизира” Европа.

Всъщност, има държави, които и без да се налага някой да ги подсеща или принуждава, предприеха необходимите болезнени мерки. Например Естония, която от началото на тази година е член на еврозоната и успя да излезе от кризата с впечатляващи резултати и минимален дълг и дефицит. Подобни реформи се провеждат и в останалите балтийски страни. Германският политик пита колегите от Литва и Латвия как се приемат суровите мерки от населението. Защото, признава той, ако ние бяхме направили това, дори и германците щяха да се вдигнат да протестират - видяхме реакцията на гърците, да не говорим това да се случи в Испания и Португалия.

Обяснението, според журналисти от Латвия и Литва, е в търпеливостта на обществото: това са хора, които 50 години са търпели Съветския съюз, казват си: ще потърпим още и не протестират. Младите емигрират, а възрастните няма за какво да се борят. Освен това, казват те, на вас реформите може и да ви изглеждат впечатляващи, но според нас, отвътре, всичко си е същото.

Така описана, ситуацията много напомня на тази в България. Българското общество вече почти не реагира на каквито и да е наболели проблеми. То просто чака. През това време младите, образованите, амбициозните хора търсят пътя си навън. Другите продължават да чакат "нещо" да се промени. Добре, но, както е очевидно, управляващите в други държави се възползват от това търпение, за да проведат болезнените реформи в условията, ако не на разбиране, поне на търпимост.

Защо българските правителства изоставиха „устрема за реформи” (по българския превод на мониторинговия доклад на ЕК от юли 2010) още в началото на новото хилядолетие и използваха общественото безразличие, за да бетонират политическия си комфорт? Защото, макар че се смениха правителства от различни цветове, всъщност, както написа скоро един анализатор, се сменяха различни управляващи елити и техните бизнес-обкръжения, петимни да печелят на гърба на държавата.

В крайна сметка, дискусията обобщава колега от Дания, на достолепна възраст и с богат опит, като казва: всичко е от хората и от политиците. И вероятно е прав, защото няма никакво друго обяснение едни и същи неща да са напълно постижими от едни общества и абсолютно непостижими за други. Гражданите са тези, които избират политиците и определят задачите им. Гражданите са тези, които трябва да осъзнаят нуждата от промени и да изискват от политиците да ги направят.

Как обаче се случва това колективно осъзнаване и този колективен стремеж към развитие? Как хилядите българи, очакващи държавата да вдигне заплатите, да намали цените на бензина и да пусне мед и масло по чешмите могат да обърнат това очакване към самите себе си? Как политиците да спрат да си купуват власт, за да печелят от нея, а да започнат да управляват държавата, така че всички да спечелят?

Никой от участниците в разговора не знаеше отговора на тези въпроси. А аз си мисля само, че германците имат приказката за щастливия Ханс, който не бил много умен, но спечелил една златна гъска и с нея - ръката на принцесата. А българите си имат Хитър Петър, който обядвал с парата от манджата, защото бил хитър, ама беден. Не че приказките са статистически значими. Но все е имало причина да бъдат измислени, нали?

comments
Николай Христов
19 март 2011 14:08
 Ето една голяма по значение частица от истината, според мен. Ценностната система на прибалтийските народи е формирана под влиянието на немското „писано” право и славянското обичайно право по времето на „колнизацията” на тези земи от немците (тевтонският орден), яко им е вкопано в мозъците, че законът е валиден за всички независимо от разликата в правата, тази на балканските – в империя за която волята на владетеля е закон и единственото ти право е да му се подчиниш, в резултат правен „нихилизъм” – „щом съм на власт законът съм аз”, та така, балкански ми ти работи.
Хасан, който иска да е Ханс
19 март 2011 19:34
г-н Христов много ми хареса обобщението ви и го подкрепям напълно !
Ганева
21 март 2011 10:08
Може би съм го споменавала и преди, но наистина ми омръзна непрекъснато да се иска да се вдигат заплати, пенсии и социални помощи, а да не се отваря дума за това, колко и как работим и каква ни е производителността на труда спрямо нациите, с които се сравняваме по приходи. Това, че профсъюзите си мълчат на тази тема е разбираемо, но защо тези, от които се иска, т.е. правителството, не постави този въпрос на обсъждане. Хайде вместо референдум за "Белене" да си направим референдум дали искаме да увеличим работното си време с един час на ден или да намалим "производствените" почивки за по кафе и цигара, за да повишим приходите в хазната и оттам - и парите, дето се очаква да бъдат раздавани на калпак.  
If you have a comment, please post it here.
Name:  
login not required
gallery
newsletter


You can unsubscribe here from our newsletter

follow us
Абонирайте се за мен в YouTube
partners Citizen-E
Open Montenegro
One Europe
euinside