English Български
Follow Us
Subscribe
Search : [ ]
|

Краят на дългия обяд

Published on , , София

Не знам дали е мода или атавистичен рефлекс, но напоследък все по-често срещам коментари, посветени на Европейския съюз, в които силно се критикуват деспотичния Брюксел и жадната за власт Германия, но за сметка на това се вменява съчувствено отношение към жертвите на дълговата криза в еврозоната. Горките гърци, ирландци, може би скоро и португалците, които видите ли, изнесли на гърба си германския възход след въвеждането на еврото, а сега били поставени на колене от еврократите. И били унизени от егоистичната Германия, която не искала да плаща за спасяването им или поне го прави с неудоволствие. В това отношение гърците и испанците май са най-гласовити.

Към общия хор се включи и д-р Василис Маргарас, сътрудник на Центъра за европейски политически изследвания в Брюксел. В статията си „Политическият банкрут на Европа”, публикувана в блога му в EUobserver, Василис Маргарас пространно критикува Брюксел и Германия: „Ангела Меркел се държи повече като кмет на малък град, чиято ограниченост не може да излезе от границите на собствения избирателен окръг, отколкото като лидер на обединена Европа”.

Очевидно авторът услужливо е забравил дребния факт, че Германия е най-големият донор в спасителния фонд за еврозоната, създаден именно заради Гърция, както и най-големият платец в европейския бюджет, от който Гърция черпи с размах еврофондове години наред. Отгоре на всичко, според г-н Маргарас, „вместо да обясняват на обществото реалните проблеми, политиците имат склонността да демонизират някои държави (т. нар. PIIGs - Португалия, Италия, Испания, Гърция), за да оправдаят грешките в миналото.”

Така да бъде

Да погледнем в миналото и да потърсим грешките и поуките. Държа да кажа още в началото, че проблемите на споменатите страни далеч не са еднакви, но се налага известно генерализиране за целите на анализа.

Та да започнем от еврото. Всички вопли на страните, които твърдят, че са пострадали от въвеждането на еврото, неизменно опират до въпроса защо изобщо са приели единната валута? Може би не са подозирали как ще им се отрази? Едва ли. В книгата си "Годините на Даунинг Стрийт" Маргарет Тачър пише: „Страните с по-слабо развита икономика щяха да бъдат съсипани от единната валута, но те се надяваха да получат достатъчно субсидии, така че съгласието им щеше да бъде оправдано. Случаят с Гърция бе класически.” При това става дума за средата на 80-те години, а Гърция приема еврото през 2001-а година.

Според Маргарет Тачър, „сделката” за създаването на Икономическия и валутен съюз включва „Германия и Франция ... да заплатят всички регионални субсидии”, защото в противен случай „по-бедните нации няма да дадат съгласието си.” Коментирайки невъзможността да спечели испанската подкрепа за британската позиция против общата валута, Тачър пише: „Испания извличаше такава полза от Общността, че не можех да накарам един испански министър-председател от социалистическата партия да постави под въпрос изгодните за неговата страна договорености.”

Но безспорно най-интересно е поведението на Гърция, в лицето на премиера Андреас Папандреу (баща на сегашния премиер Георгиос Папандреу). Според Тачър, „г-н Папандреу винаги е успявал със забележителен успех да извоюва субсидии за Гърция от Общността”. В спомените си Маргарет Тачър описва много колоритно дискусията по повод приемането на Испания и Португалия в ЕС на Европейския Съвет в Дъблин през 1985-а година:

„Преговорите вървяха към изгодно за всички решение. И изведнъж г-н Папандреу, гръцкият министър-председател от левицата, ни разигра един класически гръцки спектакъл. Иначе той бе очарователен и сговорчив човек, но цялото му същество се променяше, когато ставаше дума да се извлекат повече пари за Гърция. Той се намеси, като наложи своето вето върху разширяването на Общността, докато не се постигне спoразумение за отпускане на огромни парични средства на Гърция през следващите шест години. ... Всички побесняхме, не само задето Гърция ни държеше всички като заложници, не само заради приложената тактика, но и заради факта, че една държава, допусната в Общността, за да бъде заздравена още неукрепналата й демокрация, сега възпираше Общността да приеме в редовете си бившите диктаторски държави Испания и Португалия.”

Не искам и да мисля какво щеше да се случи с Гърция през май миналата година, ако г-жа Тачър все още беше британски премиер, макар Дейвид Камерън успешно да продължава нейната политическа линия.

От другата страна на медала

е миналото на другия основен „обвиняем”, освен Брюксел - Германия. В пространен анализ на кризата в еврозоната институтът Карнеги отделя цяла глава на Германия, като изследва причината за германската стабилност на фона на общата криза. Но преди да анализират последиците от въвеждането на еврото, авторите се връщат още по-назад, до обединението на Германия през 1990 година. Тогава се налага Западната половина да направи значителни инвестиции в Източната, за да се модернизира икономиката и да се изравни стандарта на живот.

Единичната цена на труда (която измерва съотношението между ръста на заплатите и производителността) нараства значително. Заплатите в източната част започват стремително да догонват тези в западната, въпреки много по-ниската производителност. В резултат единичната цена на труда нараства със 17.6% за 5 години (1990-1995), в сравнение с 11.5% в страните от бъдещата еврозона. В следствие на това конкурентоспособността на Германия значително намалява, а безработицата скача двойно - от 4.2% през 1991 до 8.2% през 1994.

Германия отговаря на проблема със структурни реформи, замразяване на заплатите и преструктуриране на индустрията. Правителствените разходи за компенсации на заетите лица падат с 1% от БВП от 1993 до 2000 година, като частният сектор следва примера на държавата. Растящата безработица, както и възможността компаниите да търсят по-евтина работна ръка в други страни, принуждават местната работна сила да спре да изнудва работодателите чрез профсъюзите и колективното договаряне. (Пак може да си спомним за Тачър, нали?) В резултат, между 1995 и 2000 година единичната цена на труда в индустрията пада с 3.4% и остава почти непроменена в сектора на услугите.

Вследствие на тези промени, износът започва да нараства като от 1993 до 2000 година делът на износа в БВП се увеличава с над 10 процентни пункта - от 22 на 33%. Макар и като цяло да губи 3.5% от световния си дял, Германия изпреварва другите напреднали икономики, които като цяло губят двойно по-висок дял. Тази тенденция е допълнително стимулирана от въвеждането на еврото. И докато страните от Групата ГИИПИ (Гърция, Ирландия, Италия, Португалия и Испания, които анализаторите милостиво не са нарекли с по-популярната абревиатура PIIGS - „прасета”) се фокусират навътре, Германия се превръща в най-големия износител в света.

Но ...

Въпреки очевидния икономически подем, ръстът на заплатите в Германия остава умерен, а единичната цена на труда - силно конкурентна, в сравнение с останалата част на Европа. В периода 2000-2009 година единичната цена на труда в Германия е нараснала със 7%, докато увеличението в страните от Групата ГИИПИ е средно с 31 %. Словом - с трийсет и един процента. В същото време годишният ръст на БВП на Гемания е 1.4%, а на страните от Групата - средно 3%.

Тези данни ясно показват разликата в разбирането на Германия и на споменатите страни за това как да се развива икономиката и как да се използват печалбите. Очевидно в първия случай те са били инвестирани, а във втория - изядени. При това, гарнирани с обилно количество еврофондове, за да могат тези страни да „догонят” старите страни-членки. Вместо да ги догонват реформирайки се и развивайки се икономически, те са предпочели да ги настигнат (че и изпреварят) само по доходите, без да мислят кой ще плаща за тази социална щедрост. Това е причината за проблемите на "прасетата" (а очевидно - и за прякора им), а не пазарната икономика (от която не съм чула Германия да се е отричала), нито финансовата криза сама по себе си.

Това, което се случва в Гърция и е на път да се случи и другаде, е краят на един дълъг, привидно безплатен обяд. Сметката сега ще платят данъкоплатците, но не защото Брюксел така казва или защото Германия иска така, а защото собствените им политици години наред са правили с чужда пита помен. А избирателите са си затваряли очите, защото добре са си поживели. Това би трябвало да е добър урок за всички, които очакват от българските управляващи да леят мед и масло върху народонаселението (маскирани като социална справедливост и солидарност). Крайно време е да се поучим и от добрите примери, а не само от тарикатите. Просто е - който не работи, няма да яде.

comments
Стамбо
4 януари 2011 19:40
Чудесен призив: да си спомним за Маргарет Тачър! За демонизираната от левичарите  "bloody  Maggie".  Какво завари тя, когато влезе на "Даунинг стрийт" №10? Класическите британски консерватори водиха 2 десетилетия толкова блага, мека, угодническа, толерантна, отстъпчива, любезна, отзивчива, диалогична, тактична и пр. политика спрямо лейбъристките си опоненти отляво, че накрая, без да усетят, приеха агендата им. Така под натиска на синдикатите Англия се изправи пред реалния риск да се привърне в социалистическа де факто икономика и държава. Случаят е особен, защото в англосаксонския политически свят такова явление като социалдемокрацията  никога не е пускало по-яки корени, тук става дума за буквален  синдикалистки терор (особено на миньорите), който ескалира до неизпълними искания. Отделен момент е бясната и  неприкрита активност на КГБ в страната -  огромни пари за дрънканците и протестите на критични "леви интелектуалци", има дори преки оръжейни доставки за ИРА и за всякакви други терористи (потвърждават го в мемоарите си бивши СССРски шпиони). На целия този хаос обаче "кървавата Меги" сложи край. Първо - с ясната си  и брутална (според "меките" и "политкоректните" стандарти) публична реторика. Няма да работите, комридс- ей ви пътя! Искате заплати във фалирала от разсипничество и лош мениджмънт компания?- сори, защо вашите представители в борда не протестираха преди!  Социални програми- само за действително нуждаещите си, а не за дрогираните търтеи из Сохо! Разговор с комунистите от Кремъл? ОК, но само от позицията на силата. Критицизмът на Тачър към реалната възможност  ЕС да се превърне в бюрократична хранилка за некадърни и корумпирани популисти,  и за техните разглезени от готовите европари държави днес отново се оказва актуален.  
Калоян Стайков
4 януари 2011 21:30
Приятен материал за четене, особено с коментарите на Маргарет Тачър, но бих желал да вметна едно-две неща, защото според мен нещата не са толкова черно бели.
Англия винаги е била против създаването на единна европейска валута и се присъединява към валутния механизъм (тогава ERM I) чак през 1990 г. и много бързо излиза от него през 1992 г. От тази гледна точка мисля, че аргументите са едностранни и за по-пълен анализ би трябвало да се потърси оценката на политици от Германия, Франция и Италия. Освен това проблемът с периферните страни е двупластов - от една страна, това много ясно е обяснено в материала, проблемът е липсата на фискална дисциплина; от друга страна, и именно това позволява на правителствата да наблегнат на харчове, е устройството на Еропейската система на централни банки. Почти съм убеден, че в средата на 80-те години г-жа Тачър със сигурност не е имала представа как точно ще работи цялата система и смята, че мислите й не могат да послужат за някакъв вид ясновидство.
Излизането на Англия от ERM I се дължи именно на германската политика относно обединението си и след това. Отношението на заплати и производителност наистина се подобрява и не малко значение оказва подобрението на второто, но това става на фона на леко увеличаване на лихвените проценти, което цели да овладее инфлацията и да предотврати появата на дисбаланси в икономиката. Всичко това звучи добре, но в система на фиксирани валутни курсове останалите страни в тази система трябва да направят същото. И тук става интересно - ефектът от обединението на Германия върху вътрешното търсене и инфлацията е най-силен именно там, но увеличението на лихвите е еднакво навсякъде (за да се запази фиксираният валутен курс) и когато лихвите падат, стимулът, който това оказва върху вътрешното търсене в останалите страни е по-голям. Тъй като производителността в останалите страни не расте достатъчно бързо в сравнение с тази в Германия, това създава по-висока инфлация извън Германия. Което от своя страна създава проблемите, които водят до спекулативни атаки върху валутите на Англия, Франция и Италия. През септември 92-ра Италия обезценява валутата си с 3.5%; три дни по-късно Англия напуска ERM I, а още един ден по-късно същото прави и Италия.
И още нещо - поведението на държавния дълг в Германия вероятно оказва сериозно влияние върху сравнително по-слабото вътрешно търсене в страната и високият дял на спестяванията. Брутният им дълг е нараснал от 55.6% през 1995 г. до 64.9% през 2007 г., а през 1990 г. е още по-нисък
Т.е. поведението на Германия и частния й сектор категорично играят роля в създалата се в момента ситуация, както са правели още от 1990 г. насам и прехвърлянето изключването й от отговорност изглежда несериозно.

Ганева
5 януари 2011 07:49
Добър материал, както винаги. Само едно уточнение за това, което в статията е изписано като PIIGs - Португалия, Италия, Испания, Гърция.

Абревиатурата е PIIGS и включва държавите: Portugal, Ireland, Italy, Greece, and Spain.
Ралица
5 януари 2011 08:07
Г-жо Ганева, това е изписването в цитираната статия (вижте линка), иначе сте права. 
Аделина
5 януари 2011 08:32
Доколкото виждам отново става дума за ниското потребление в Германия. Опасявам се обаче, че неговото повишаване ще доведе до същите проблеми, които предизвикаха периферните икономики - тоест несвързано с производителността на труда увеличаване на заплатите с цел повишаване на потреблението и оттам вече историята я знаем. Аз продължавам да смятам, че строгата фискална дисциплина + големи инвестиции във вътрешно инфраструктурно развитие са повече плюс отколкото минус. А останалите? Ами ...
charlyb
5 януари 2011 12:26
"Храни куче да те лае." - Тази е точната приказка за гърците и германците. На мен ми е интересно, докъде ще стигне нахалството на едните и търпението на другите...
бай Ганя
5 януари 2011 14:12
И на мен ! само че ми се иска да не съм от страната на кучетата, когато подаващия паницата реши да я ритне.
Питащият
6 януари 2011 00:56
Проблемите в Европа ще се задълбочават. Материалът е плитък макар фактите да са точни. Икономиките на развитите страни боксуват защото износът на капитали вече не може да се компенсира с ръст в производителността и технологично обновяване. Растежът е в новите икономики. Като добавим демографският срив, перспективите за нито една европейска икономика не са розови. Растеж и да има, ще бъде изяден от инфлацията, а икономическата криза винаги ще е някъде наоколо. Европейската работна сила се конкурира с тази на развиващите се икономики и на практика трудът поевтинява. Валутна война, данъчен и трудов дъмпинг, безработица, ксенофобия и политическа нестабилност.Това е естественият резултат от победата на либералният модел над социализираният капитализъм. Пирова победа.
Левскар
6 януари 2011 15:29
Европа да му мисли. Ние си бяхме зле преди кризата и ще бъдем зле и след нея. Те поне си поживяха малко :D
Йойко
8 април 2013 15:26
добра статия
If you have a comment, please post it here.
Name:  
login not required