Късно ли е за правилния избор?
Ралица Ковачева, March 8, 2011
Събитията в Близкия Изток и Северна Африка често са сравнявани с падането на комунизма в Централна и Източна Европа през 1989-1991-а година. Мнозина анализатори и политици смятат, че страни като Тунис и Египет, както и всички останали в района, които се стремят към демократични промени, има какво да научат от опита на бившите социалистически държави. Безспорно. Със същата сила, обаче, важи и обратното - гледайки на югоизток, ние можем да разберем по-ясно грешките, допуснати в „прехода”. И дори да се опитаме да ги поправим, защото никога не е късно да направиш правилния избор.
На тези мисли ме наведе един анализ на Центъра за европейски политически изследвания, озаглавен „Достойнство, демокрации и династии - в началото на бунта на арабската улица”. Авторът Майкъл Емерсън се спира основно на политическите сценарии за бъдещето на Египет, но прави любопитни сравнения с подобни събития в други части на света и по друго време, за да опише рисковете пред страната.
Един от тях е да допусне грешките на Югоизточна Европа, където демократичният модел често е дълбоко увреден от възможността демократично избрани управления да облагодетестват партиите или приятелите си с големи дялове от държавните икономически активи. „Избирателният процес някак не може да спре това и демокрацията дегенерира в смяна на различни управленски групи, всяка от които се възползва от държавните активи”. И на свой ред използва печалбите за „възнаграждение и запазване на управляващите елити”. Това явление е широко разпространено и в арабския свят, коментира авторът. И предупреждава, че ако Египет и Тунис се поддадат на подобни изкушения, това ще изопачи демокрацията и ще я лиши от основните й функции.
А демократичните промени искат време, подобно на отглеждането на английската морава - столетия грижи, успехи и провали. И учене от опита. Защото „успешната демокрация се основава на стандартна институционална структура с взаимно въздържане и баланс между триадата изпълнителна- законодателна-съдебна власт, съчетана с дълбока политическа култура и гражданско общество, а не идва като спусната с парашут като незабавен резултат от нови, свободни и честни избори.”
А защо демокрация именно? Защото, припомня авторът само три страни от групата на 20-те най-развити държави (Г20) не са демокрации - Китай, Русия и Саудитска Арабия. Тази статистика ясно показва, че демокрацията е предпочитаният съвременен модел на държавно управление и ако арабските страни също я изберат, вместо теокрацията, ще затвърдят доминацията й. Единствено Китай ще остане голямото изключение, защото въпреки икономическата мощ, подсилвана от авторитарното управление, в политически план това може да се окаже една изключително самотна позиция, смята Майкъл Емерсън.
А къде сме ние в тази картина? И защо повече от 20 години след „демократичните промени” продължаваме да сме разкрачени между демокрацията и социализма, да редуваме елитите и приближените им групировки и да очакваме поредният „спасител” на нацията да се спусне с парашута? Очевидно е, че няма как на мястото на ТКЗС-тата да се появят 400-годишни английски морави за 20 години, но това е достатъчно време да се положат основите на онази „стандартна институционална структура”, която крепи демокрацията. Въпросът е да се направи изборът. Веднъж, окончателно и завинаги. И този избор да се отстоява на всеки 4 години пред урните. А политиците, които не се съобразяват с него, да отиват в забвение.
Пиша това с ясното съзнание, че доказвам аксиоми. Които по силата на българския парадокс са обречени да бъдат опровергани от локалната политическа геометрия. И все пак, макар от гледна точка на няколко поколения да е твърде късно, от гледна точка на историята никога не е късно да се направи правилният избор.