English Български
Follow Us
Subscribe
Search : [ ]
|

Има ли бъдеще европейският проект?

Published on , , Twitter: @AdelinaMarini
Last change on

"И ти ли, Бруте?", би попитал Юлий Цезар Австрия днес, след като на първия тур на президентските избори крайно дясната Партия на свободата се завърна отново на политическата сцена с гръм и трясък. Кандидатът на партията Норберт Хофер завърши първи и шансовете той да стане следващия президент на Австрия не са никак малки. Местни медии коментират, че вече нищо няма да бъде същото на австрийската политическа сцена. Вятърът на промяната в Австрия задуха още преди няколко месеца, когато австрийското правителство започна да прави обратен завой от лятото насам. Тогава Виена беше основният съюзник на Берлин в опазването на имиджа на Европейския съюз като либерален център на толерантността, който изпитва съчувствие към бежанците от Сирия и други военни конфликти по света. Но след като страната започна да прелива от бежанци, поради отказа на голяма част от останалите страни-членки на Съюза да демонстрират солидарност и да поемат своя дял от тежестта, Австрия започна да бие отбой. 

16 години по-късно

Помните ли 2000-а година, когато същата тази партия, но под ръководството на вече покойния Йорг Хайдер взриви двойно по-малкия Европейски съюз с представянето си на парламентарните избори и включването му в правителството? На изборите през есента на 1999-а година партията спечели 27% от гласовете. Лидерът й беше известен с нацистките си пристрастия и крайни изявления. Включването му в управлението доведе до пълна изолация на Австрия в ЕС. Тогава дори Съединените щати заплашиха, че ще прекратят отношенията си с Виена, ако партията не бъде отстранена от властта. Оттогава обаче мина много време. Еврото тепърва прохождаше и кризата в еврозоната беше още далече. Съюзът се състоеше от само 14 членки със сходни схващания за ценности, демокрация и правова държава. Интернет все още не беше във всеки дом и глобализацията беше едва в началото си за Европа. Бежанци и тогава имаше от разпадащата се с кръв Югославия, но те бяха цивилизационно преглъщаеми. Или не?

16 години по-късно в ЕС вече почти няма държава, в която политическа сила с крайни възгледи да не е парламентарно представена или поне достатъчно шумна. Макар да има нюанси между различните партии в различните държави, те вече имат общ знаменател - евроскептицизъм. В днешно време тази дума обаче не описва достатъчно добре явлението. Вече не става дума просто за скепсис към европейския проект и неговото отражение върху националната идентичност, а за истинска съпротива срещу ЕС и неговите общностни политики. Водач на евросъпротивата е Великобритания. През последните пет години Лондон водеше яростна политика на бойкотиране на всякакви възможни общностни решения. Първият голям "успех" на Великобритания беше общия европейски бюджет, който за първи път беше намален като абсолютна стойност, въпреки че Съюзът е вече по-голям (с присъединяването на 4-милионна Хърватия). 

Великобритания блокира приемането на нови, по-строги фискални правила, чиято цел беше да укрепят еврозоната в пика на кризата във валутния блок, което доведе до сключването на междуправителствено споразумение, станало известно като фискалния пакт. Британският премиер Дейвид Камерън беше камъче в обувката на Европейския съвет, като превръщаше всяка среща на върха в британска национална кауза, докато накрая не шокира всички като обяви референдум за членството на Обединеното кралство в ЕС, който ще се проведе на 23 юни. До тази ескалация на евросъпротива се стигна благодарение на скоростно растящата подкрепа за националистичната Независима партия на Обединеното кралство (UKIP), ръководена от харизматичния евродепутат Найджъл Фараж.

Впрочем, важно е да се отбележи, че неговият национален възход тръгна именно от Европейския парламент, където до неотдавна отиваха политически маргинали и затова често политиката в ЕП се разминаваше значително с националните приоритети. Сега вече не е така. ЕП отразява все повече националните настроения, както показаха последните евроизбори. Въпреки че UKIP едва отскоро има свой представител в британския парламент, гласът им е толкова силен, че възбуди полузаспалото крайно крило в Консервативната партия. Резултатът е повече от добър за иначе маргинална в политически смисъл партия, която обаче има мощна медийна подкрепа. 

Евросъпротива има из целия континент. Във Финландия бившата партия "Истински финландци", а сега само "Финландци" е втора политическа сила, която дори участва в правителството. Партията спечели доверието на финландските избиратели с антимиграционна реторика. Крайно дясната политическа формация излезе от забвението благодарение на кризата в еврозоната. Първият им голям триумф беше през 2011-а година, когато партията се класира трета с каузата да не се подкрепят спасителните програми в еврозоната. В съседна Швеция националистичната партия Шведски демократи също е трета политическа сила. Швеция е страната, която пое огромен брой емигранти на глава от населението, но въпреки това традиционните партии успяват засега да държат Шведските демократи изолирани. 

В Дания Народната партия завърши втора на миналогодишните парламентарни избори, но не участва пряко в управлението. Тя обаче подкрепя в парламента правителството на малцинството на премиера Ларс Локке Расмусен. Датският случай показва, че няма значение как точно участваш в управлението, след като Народната партия наскоро поиска в Дания да се проведе същия референдум като във Великобритания. Дания е втората страна след Обединеното кралство, която се ползва с най-много изключения от европейското законодателство. Макар че скандинавските страни не са най-големите страни-членки на ЕС, започнах с тях, защото те са най-привлекателни за всички емигранти - и тези от ЕС, и тези извън него. Техните икономически успехи в миналото ги направиха много влиятелни в определянето на икономическите и фискалните политики на ЕС. 

Във Франция - неразделна част от мотора на ЕС - крайно десният Национален фронт отдавна е трън в очите на традиционните политически сили, но под ръководството на Марин льо Пен партията се завърна отново на сцената, благодарение на слабото управление на президента Франсоа Оланд и бежанската криза. Партията за малко да постигне нов рекорд в политическата си история на местните избори миналата година, след като на първия тур спечели близо 28% от гласовете. Фронтът е противник на еврото, на бежанците и е симпатизант на руския президент Владимир Путин, който често финансира партията със заеми. На втория тур разумът надделя и партията отново се сви в обичайните си за последните години размери. Въпреки това, тя е сериозна заплаха за президентските избори догодина. Дали и тогава разумът ще надделее зависи от много фактори, най-важният от които ще бъде изходът от британския референдум и как ЕС ще реагира на него. 

Другата част на европейския двигател - Германия - също не е изолирана от евросъпротивата. На регионалните избори през март евроскептичната партия Алтернатива за Германия се класира в някои провинции дори втора. Партията започна своята история със съпротива срещу еврото, но тогава беше още маргинална. Бежанската криза се оказа мощен катализатор за политическия й възход, което вече се вижда в действията на Берлин - започва прокарването на закони, които да ограничават достъпа на мигранти до социалната система и които заемат значително по-твърда позиция спрямо интеграцията на бежанците. Тежки времена настанаха в Германия и за сатириците, след като канцлерката Ангела Меркел даде съгласието си Ян Бьомерман да бъде съден, заради сатирата си по адрес на турския президент Реджеп Таийп Ердоган. 

В Гърция пък крайно лявата партия Сириза управлява с крайно десните "Независими гърци". Някъде мейнстрийм партиите успяват да заглушат крайните партии, но като се превръщат в тях. Такъв е случаят в Унгария, където "Фидеш", за да се спаси от заплахата на "Йобик", усвои тяхната идеология. Същото се случи и във Великобритания, където се стигна дори дотам тогавашният шеф на ЕК Жозе Мануел Барозу да заяви по време на публичен дебат в Европарламента, че вече не вижда разлика между консерваторите на Камерън и националистите на Фараж. Това са най-ярките примери, но тенденцията е повсеместна. Унгария е страната, която поведе източния фланг на ЕС към мощна евросъпротива. Доскоро лошото момче на ЕС Виктор Орбан беше изолирано, но вече има сериозни последователи. 

В Полша на власт се върна евроскептичната партия Право и справедливост, която още от първия си ден поведе мощна битка с ЕК. От остър евроскептицизъм вече страда и България, където дясната партия ГЕРБ от силно проевропейска партия започна да се превръща във все по-лоялен съюзник на Виктор Орбан. Катализаторът беше бежанската криза. В Хърватия също на власт дойде силно консервативно правителство, но то засега няма евроскептични наклонности. Неговият консерватизъм е изцяло национален. Има и регионален аспект. Трябва да се отбележи обаче, че в Сърбия на политическата сцена се завърнаха радикалите на Воислав Шешель, който наскоро беше шокиращо оправдан от трибунала за военните престъпления в бивша Югославия по обвинения за военни престъпления и геноцид. Сръбската радикална партия има ясно изразен евроскептичен профил. Впрочем най-голямата Сръбска прогресивна партия на премиера Александър Вучич често погрешно се нарича проевропейска.

Заблудата идва оттам, че Вучич постави членството на Сърбия в ЕС начело на националните приоритети. Само че възгледите му по много въпроси се различават от европейските, като се започне с ценностите и неговото неразбиране на концепцията на правовата държава, медийната свобода и отношението към малцинствата и се завърши с външнополитическата ориентация на страната. Белград категорично отказва да въведе санкции срещу Русия, въпреки че премиерът Вучич даде ясно да се разбере, че това един ден ще трябва да стане, но конкретна дата няма. Освен това Сърбия няма да признае независимостта на Косово, което може и да не е чак такъв проблем като се има предвид, че пет страни-членки на ЕС също не са го признали, но отношенията с Косово са част от ключовата глава 35. 

Предвид сръбския манталитет не е трудно да си представим, че ако стане членка на ЕС, Сърбия ще бъде от онези, които по-скоро организират съпротива срещу едно или друго законодателство, отколкото изразител на солидарност. В момента любовта на Вучич към ЕС се дължи основно на германската канцлерка Ангела Меркел. Ако тя слезе от политическата сцена, много е вероятно Сърбия да бъде обладана от мощен евроскепсис. Да не забравяме, че Вучич наскоро призна, че ЕС вече не е толкова привлекателен, колкото беше преди. Докато Сърбия наближи членството, вероятно е ЕС да е нещо съвсем различно, което ще е определящо и за политическата среда в самата Сърбия. 

В ЕС тук-таме има либерални острови, но като цяло либерализмът е вече на изчезване, а той е фундамент. Либералната демокрация е основна ценност дори. Как се стигна дотук? Геополитиката, глупако! ЕС често правеше компромиси в ключови за Съюза решения с геополитическите реалности. Днес повече от всякога. Динамиката на развитие на ЕС рязко се ускори след падането на Берлинската стена. Романтизмът преобладаваше, което засенчи много от дълбоките проблеми, които в момента изплуват на повърхността. Евроскептицизмът се храни от цивилизационните сблъсъци. Дали ще е пореден спасителен заем за страна, която е в криза заради лошо управление, или ще е приемането на цивилизационно различни бежанци, неработеща съдебна система, която създава вътрешноевропейска миграционна вълна, или бавно икономическо наваксване с по-богатите - това е все храна за онези, които смятат, че затварянето на граници и дори откъсването от ЕС ще е по-добре. Всичко това мащабно подпомогнато от интернет, който увеличи медийната скорост и конкуренция. 

В момента ЕС страда от сблъсъка между своята идеология и реалността. Съюзът беше създаден върху руините от Втората световна война като мирен проект. Неговата цел винаги е била да гарантира, че войната никога повече няма да се повтори. Затова и получи Нобеловата награда за мир. Обединението се случи географски, но манталитетите и ценностите си останаха разединени и все по-отдалечаващи се едни от други. Политическите цикли в либералните демокрации са твърде кратки за дългосрочните процеси на сближаване - икономическо и духовно. Това убива проекта, а с него и перспективата за мир. Доскоро на федерализацията се гледаше като единственото решение, но предвид различните политически култури и вече силната евросъпротива, тя по-скоро би се превърнала в поблем, отколкото в решение. При това вече на връщането на националния суверенитет се гледа все повече като на алтернатива. 

Какво е спасението?

Лидерите на ЕС трябва да проведат много сериозен разговор помежду си. Те трябва да отговорят на въпроса защо през 2000-а година австрийската Партия на свободата беше напълно неприемлива, а сега има клонинги в почти всяка страна-членка, които свободно и неосъждано участват в управлението? Дори в САЩ, които преди 16 години заплашиха Австрия с изолация, сега един от най-силните кандидати за президент е крайнодесният националист, популист, ксенофоб и кандидат-диктатор Доналд Тръмп. Тогава ЕС нямаше наднационални инструменти за борба с подобни явления, но страните-членки като един подеха двустранна дипломатическа блокада. А днес европейските политически партии толерират в своите редици партии, чиито възгледи се разминават с уставите на европейските семейства. 

Освен това лидерите още на 24 юни (след британския референдум) трябва да започнат разговор за бъдещето - можем ли и ако да, как да продължим заедно напред? Възможно ли е политическите елити да задават дългосрочни въпроси в краткосрочни кампании и да поставят националния и европейския интерес над тяснопартийния? Кампанията за британския референдум показва, че това е изключително трудно. Невъзможно дори, както показа и кампанията за украинския референдум в Холандия наскоро. Положителен пример обаче беше кампанията за референдума в Шотландия. 

Какво е решението тогава, когато паметта от взаимното унищожение е избледняла? Отговорът може би се крие в еврозоната. Там интеграцията е най-силна и никой досега не е поискал излизане от нея, тъй като икономическите и социалните последици биха били изключително тежки. Доказателство за това е какви усилия се положиха и на каква цена Гърция да остане във валутния блок. Това, което свързва тези страни е много повече от това, което ги разединява. Помежду им има съгласие за пътя напред - а именно повече интеграция. Разногласията са основно по въпроса кога да стане това. Досега интеграцията в ЕС се движеше основно от кризи или пък беше чисто концептуална. Пример в това отношение отново е Австрия. Благодарение на Йорк Хайдер и изборния триумф на Партията на свободата през 1999-а година, ЕС направи крачка към член 7, а после заради Унгария направи още една крачка по този член. Еврото е чисто концептуална интеграционна стъпка. Оцеляването му обаче доведе до кризисно интегриране. 

С други думи, ЕС трябва да прибегне към нов режим на интеграция - хем базиран на криза, хем добре концептуализиран. Интеграция с висок залог. При сегашната ситуация в националните парламенти обаче, това може да се окаже трудно. 

comments
If you have a comment, please post it here.
Name:  
login not required