English Български
Follow Us
Subscribe
Search : [ ]
|

Расте ли национализмът в Хърватия?

Published on , , Загреб, Twitter: @AdelinaMarini
Last change on

Докато правех прегледа на печата в страните от бивша Югославия в началото на септември, се натъкнах на статия в сръбския вестник Blic, която цитираше многоуважавания експерт по Балканите от Лондонската школа за икономика (LSE) Джеймс Кър-Линдзи, според когото Хърватия е виновна за текущото лошо състояние на отношенията между Загреб и Белград, описвано от мнозина в самия регион като дори по-лошо от началото на 1990-е години, когато започна кървавият разпад на бивша Югославия. Споделих текста в Туитър като изразих съмнение, че г-н Кър-Линдзи е казал точно това, тъй като знам, че със сръбските медии трябва да се борави предпазливо. Предполагах, че става въпрос за думи, извадени от контекст или за твърде свободен превод. Уви, той потвърди в Туитър, че стои зад думите си. Задълбочихме дискусията си, но той не отстъпи от своето мнение. 

По-късно, два дена преди предсрочните парламентарни избори, The Financial Times публикува статия [на английски език] по темата, в която отново беше застъпена тезата за отговорността на Хърватия за влошаването на двустранните отношения със Сърбия, както и за опасното нарастване на национализма в страната. Беше цитирано и мнението на Джеймс Кър-Линдзи. А ден след изборите на 11 септември, друг високо уважаван и международно тиражиран британски всекидневник (The Guardian) публикува анализ [на английски език] от Пол Мейсън, озаглавен "Изборите в Хърватия са предупреждение за завръщането на национализма на Балканите".

Като вземете предвид какво написах аз в съвсем не толкова тиражния си сайт за изборите в Хърватия, вероятно ще разберете порива ми да оспоря тезите на двете уважавани медии с международно влияние и дълбоко уважавания анализатор от LSE с пълното съзнание, че експертизата ми е също толкова скромна, колкото и посещаемостта на euinside (в сравнение с FT и The Guardian), а и сравнена с експертизата в LSE. Две са тезите, които възнамерявам да оборя. Първата е, че има ръст на национализма в Хърватия и че той е пряко свързан с присъединяването на страната към ЕС. А втората е, че за лошите отношения със Сърбия е виновна Хърватия. 

Има ли ръст на национализма в Хърватия?

Краткият отговор е не. По-подробният е, че имаше опит той да бъде мобилизиран, но тенденциите в Хърватия са точно обратните на тези във вече почти всички страни-членки на ЕС, без разбира се да приемаме това за даденост. Когато дойдох в Хърватия точно една година преди присъединяването й именно с цел да проследя този процес, първите ми впечатления бяха, че в страната има национализъм, който нарекох "здравословен", тоест национализъм от типа на американския, чиято цел е да държи духа на нацията висок и да обединява населението по отношение на посоката на развитие на държавата. Хърватия е сред най-младите държави в Европа, след като обяви независимост от бивша Югославия с придружилата я кървава война. Първите години от съществуването й бяха заети с изграждане на институции, възстановяване на икономиката, определяне на националните цели и всичко останало, с което всяка новоизлюпила се държава трябва да се заеме, за да оцелее и дори да просперира, каквато безспорно е целта на хърватите. 

Присъединяването на 1 юли 2013-а година изчерпа втората национална цел на хърватите след независимостта им. Последва период на липса на трета национална цел и съответно разрушаване на националното единство и преминаване в период на идеологическо търсене от страна на двата основни политически играча - Социалдемократическата партия (SDP) и Хърватският демократичен съюз (HDZ). Хърватия влезе в ЕС под управлението на ляво-либералната коалиция "Кукуригу", ръководена от Зоран Миланович. Коалицията спечели парламентарните избори през късната есен на 2011-а година, благодарение на тежката криза, в която изпадна HDZ, предизвикана от корупционните скандали около бившия й шеф и премиер Иво Санадер. След поражението лидерското място в партията, която смята себе си за държавотворна и по дефиниция заредена със силна доза национализъм, беше заето от мрачната фигура на Томислав Карамарко. 

Неговата печеливша платформа беше връщане към туджманизма или така наречената ретуджманизация, което беше ретрограден процес на завръщане към авторитаризъм, дълбок консерватизъм и разбира се национализъм, базиран на доразчистване на сметките със Сърбия и сърбите по принцип. Докато Хърватия се бореше с тежка икономическа рецесия (продължила над 6 години) и съпътстващата я огромна безработица, най-вече сред младите, HDZ беше зает с изграждането на Родолюбна коалиция, която включваше и най-националистичните десни партии в страната. Коалицията успя да спечели няколко избора поред, въпреки че зад тази победа не бива да се търси национализма, а нещо друго, както писах преди време. Рецесията и намаляващата решителност на правителството на Зоран Миланович да осъществят набелязаните реформи, възможността за преференциално гласуване и наличието на добри кандидати осигури на HDZ и Родолюбната коалиция успех на два поредни избора за Европейския парламент, а също и на президентските избори. 

Най-чистото представяне на Родолюбната коалиция като такава беше на парламентарните избори миналата година, когато завърши с равен резултат с археврага си от новата ляволиберална коалиция около социалдемократите на Зоран Миланович "Хърватия расте". Сметките и на двете партии бяха объркани от новопоявилата се политическа сила Мост от независими листи (MOST NL). Самото изгряване на MOST NL показа, че хърватите търсят друго, че дълбоко им е омръзнало ваденето на скелетите от гардероба, национализма, усташите и комунистите, и всичко останало. Те искат реформи, които да им донесат работа и просперитет. Тази нагласа се видя още по-ясно с предсрочните избори тази година. До тях се стигна, след като MOST NL и вътрешни борби в HDZ сложиха край на опитите на Томислав Карамарко да осъществи в Хърватия полско-унгарски сценарий на антилиберализъм или, както се нарича в региона, демократура. 

Падането на правителството на Тихомир Орешкович, в което Карамарко беше първи вицепремиер, доведе и до радикални промени в самото HDZ. След светкавично организирани вътрешнопартийни избори на власт в партията дойдоха евродепутатите. Лидер на партията стана заместник-шефът на външната комисия в ЕП Андрей Пленкович, а най-близките му сътрудници са също евродепутати - членката на друга влиятелна европарламентарна комисия - икономическата - Ивана Малетич и Давор Иво Щир, който се разбунтува срещу Карамарко миналата година като написа есе за пътя, който HDZ трябва да поеме. Пленкович не губи време и започна очистването на партията от крайния й национализъм. Първо се разправи с кръга около Карамарко, след това позиционира партията в десния център, вкара ЕС и неговите ценности в дискурса, отказа да играе на усташи и комунисти, разтури Родолюбната коалиция и обяви, че HDZ ще се яви сам на изборите, и зададе изцяло нов тон на политическия диалог.

И резултатите не закъсняха. HDZ сам, без крайно десните националистични партии спечели повече места в Сабора, отколкото Родолюбната коалиция миналата година. Освен това, на тези избори нито една от националистичните крайно десни партии, които преди това бяха част от Родолюбната коалиция, не успяха да преминат изборния праг, което е много ясен показател за нагласите на хърватите. Нещо повече, новата ориентация на HDZ доведе до реформи и в SDP, която реши да повтори грешката на Родолюбната коалиция и заложи на националистичната реторика по време на кампанията, както правилно отбелязват и The Financial Times и The Guardian. Но гласоподавателите наказаха Зоран Миланович, както и самата SDP. В момента в партията тече кампания за избор на нов лидер. Кандидатите до момента са осем, сред които и един евродепутат - Тонино Пицула. Засега от платформите на кандидатите може да се заключи, че национализмът е напълно отречена идеология и не е на сърцето на нито един от кандидатите. 

От анализа на партията за загубата на изборите се вижда, че според тях е било грешка залитането към национализма и радикалната реторика. Съвсем вярно е, че имаше националистични и усташки прояви, останали неосъдени от политическия елит, особено от страна на HDZ. Вярно е също, че по времето на краткото управление на коалиционното правителство HDZ-MOST NL екстремната реторика се превърна в норма и започна процес на релативизация на престъпленията и рехабилитация на осъдени идеологии. Изборите показват обаче, че това не е по вкуса на хърватските избиратели. Национализмът в Хърватия днес, дори и по време на правителството на Орешкович с министър Хасанбегович в него, е далеч по-малко националистично от това в редица държави в ЕС. Инцидентите срещу нехървати (разбирай сърби) не са се увеличили като бройка, което съвсем не означава, че хърватската държава прави всичко необходимо да преследва нарушенията. 

Обстановката в Хърватия, въпреки пика в началото на годината, е доста по-спокойна, отколкото е например във Великобритания, където депутатка беше убита седмица преди референдума на 23 юни, а имаше и нападения срещу поляци например. Една от причините за това хърватско спокойствие е медийната среда, която е дълбоко критична срещу всяка проява на национализъм и опит за рехабилитация на престъпления и извършители. 

Кой е виновен за лошите хърватско-сръбски отношения?

През пролетта на 2012-а година, преди да се преселя да живея в Загреб, отидох в Белград да проследя кампанията за парламентарните и президентските избори там, спечелени от новите дрехи на радикалите - Сръбската прогресивна партия (SNS) с лидер Александър Вучич. По време на кампанията кандидатът на партията за президент Томислав Николич направи първата от цяла поредица провокации на бившите (дали?) радикали като заяви в интервю за германски вестник, че Вуковар е сръбски град. Възможно е предпазливата реакция на Загреб да е била подтикната от стремежа членството в ЕС да не бъде засенчено от регионален проблем. Тогавашният хърватски президент Иво Йосипович обяви, че няма да се види с Николич, докато последният не се извини. Това не се случи, но двамата все пак се срещнаха като част от упоритите усилия за затопляне на отношенията по време на управлението на Зоран Миланович както преди членството, така и след това. 

Кулминацията на това затопляне беше извинението на вицепремиера и министър на външните работи на Сърбия Ивица Дачич за бомбардировките на Дубровник по време на Croatia Forum в града през юли 2014-а година. Въпреки някои временни пререкания, предишната администрация поддържаше наистина добри отношения с Белград и твърдеше, че се разбира добре с властите в Белград. Бежанската криза се оказа голямо изпитание за отношенията между двете страни като се стигна дори до търговски войни. Тогава премиерът Зоран Миланович водеше кръгова отбрана срещу всичките съседи на Хърватия, голяма част от която се дължеше на подготовката за парламентарните избори няколко месеца по-късно.

И все пак никой в Хърватия не пресече тънката червена линия, както направи сръбският премиер Александър Вучич, когато призна съвсем наскоро по време на посещението на еврокомисаря по преговорите за разширяването Йоханес Хан, че ситуацията преди година е била на ръба на въоръжения конфликт. Нещо, което нито тогава, нито сега е минавало на някого през ума в Хърватия. Това изненада мнозина, защото разкрива какво е минавало през главата на сръбските власти, опитващи се да се представят в Европа като напълно реформирани и изцяло скъсали връзката с радикалното си минало. 

Когато се прави оценка на сръбско-хърватските отношения, трябва да се вземат предвид и някои други тревожни неща. Сръбският премиер Александър Вучич постоянно говори, че се бори за стабилността на региона, но невинаги е сигурно, че работи за това. Една от най-големите провокации, извършени от неговото правителство е организирането на военния парад преди две години в чест на руския президент Владимир Путин по повод годишнината от освобождаването на Белград от фашистите и 100-годишнината от Първата световна война. Хърватия отвърна като на следващата година отбеляза 20-ата годишнина от операция "Буря", с която Хърватия възстанови териториалната си цялост, също с военен парад. 

И докато Александър Вучич се позиционира като зрял и напълно трансформиран лидер, неговият министър на труда Александър Вулин изпълнява ролята на говорител по междусъседските отношения, прибягващ често до тон и речник, които са напълно несъвместими със заявленията на правителството, че желае добри и прагматични отношения със Загреб. За разлика от Хърватия, където това е поприще за маргинали, за Сърбия релативизирането на престъпленията и рехабилитацията на дори такива фигури като Слободан Милошевич е официална политика. 

Безспорно е, че в Хърватия, особено по време на кампанията за последните избори, национализмът и радикалната реторика заеха централно място, но демокрацията в страната това лято премина на по-високо ниво и вече може да се каже, че е достатъчно зряла, за да може да се очиства от подобни явления. Появата на MOST NL отприщи дългоотлаган и наложителен процес на реформи в двете най-големи политически партии. След като "националистичната" HDZ пое твърд проевропейски курс и се позиционира в център-дясното, в момента тече истинска демократична битка за лидерския пост в SDP, заради намерението на дългогодишния лидер Зоран Миланович да се оттегли. До момента са обявени осем кандидатури за поста, една от които е отново на евродепутат - бившият външен министър Тонино Пицула. Радикалната и националистичната реторика не е близка на нито един от тях, както изглежда от изказванията им до момента. 

Въпреки някои залитания и пика на ревизионизъм и национализъм от началото на годината, може спокойно да се каже, че демокрацията в Хърватия е здрава и върви в добра посока. В Хърватия няма нито една партия, която да има значително надмощие над останалите или която да има националистична идеология. Управляващите винаги имат солидна опозиция, която предлага алтернатива. Нещо, което призна и Гари Каспаров наскоро като каза, че хърватската демокрация е в дори по-добро състояние от американската. Огромна заслуга за това има хърватската медийна среда, която въпреки съвсем основателните забележки в доклада [на английски език] на група международни организации от тази година, изпълнява своите функции на обществена съвест и коректор на политическия елит. Най-четените медии и най-популярните журналисти като един осъждаха всякакви случаи на радикални прояви и призоваваха държавния елит също да ги осъди и да изпълнява задълженията си като ги наказва и предотвратява. С това не искам да кажа, че няма какво още да се направи. Напротив. Хърватия има още много да работи по разчистване на собствените си сметки с миналото си - и близкото, но и по-далечното.

Ситуацията в съседна Сърбия е точно обратната. В момента опозиция в страната почти няма. Тя е твърде слаба и разпокъсана, за да бъде реална алтернатива и съответно коректив на управлението. Това се дължи до голяма степен на медийната среда, окупирана от таблоиди, за които се твърди, че са близки до премиера Вучич. Когато не са заети да плюят по хърватите, те оплюват от сутрин до вечер всяка възможна опозиция на г-н Вучич и управлението му. Миналата година по време на търговската война по първите страници на много от таблоидите можеха да се видят такива думи по адрес на премиера Зоран Миланович и хърватите като цяло, от които дори и Доналд Тръмп би се изчервил. Както наскоро писа в Blic Веселин Симонович, властта на таблоидите ще продължи дотогава, докато Вучич не каже "стига". 

Той обаче не вижда причина да прави това, защото смята, че ЕС е на негова страна. Сръбският премиер го каза в прав текст по време на визитата на комисар Хан в Белград в началото на септември, когато сръбското правителство се оплака от поведението на Хърватия. Сърбия знае добре, че е важна за ЕС в геополитическото преразпределение, което тече в момента. Отварянето на преговорни глави 23 и 24 за Сърбия са голяма вътрешнополитическа победа, но се възприемат и като още една победа в неспиращия конфликт с Хърватия. И в този смисъл съм напълно съгласна с Пол Мейсън в The Guardian, според когото Европа има още много работа на Балканите. Както съм писала и самата аз, ключова роля имат европейските политически партии, които често премълчават осъдителни действия на свои членки. ЕНП така премълча и Орбан, и Карамарко, и Борисов, а вероятно предстои да постъпи по същия начин и с напредняците на Вучич, които очакват приемане в ЕНП тази есен. 

В името на балканската стабилност е изключително важно да се внимава, когато се хвърля вина за едно или друго. Европейската интеграция винаги е имала геополитически елемент, но опитът от последните десетилетия учи, че докато това едва ли ще спре да е така, то не бива да е за сметка на трансформационния процес. В дългосрочен план за оцеляването на самия Съюз е много важно в него да влизат здрави демокрации със здрава медийна среда, защото в противен случай устоите на самия Съюз се подкопават, както показва изключително добре примерът с Унгария и Полша. 

The Financial Times и The Guardian, а и всички останали в този смисъл имат важна роля. На Балканите и изобщо в малките държави винаги е много важно какво казват големите. В това число и големите медии. Текстовете в двата вестника са верни, само че изостават с няколко месеца и съответно пропускат изключително важните промени, които текат на политическата сцена в Хърватия. Ако тези процеси завършат успешно, може би пътят на страната ще бъде необратим и ще послужи за добър пример в борбата с днешните явления в Европа, които освен срещу ЕС често са насочени и срещу демокрацията. Тези процеси оборват твърдението, че с влизането в ЕС са отприщени националистични настроения. Напротив, благодарение на ЕС Хърватия върви в положителна посока. Начело на може би бъдещата управляваща партия са евродепутати. Може да се окаже, че начело и на другата голяма партия ще застане евродепутат, които автоматично пренасят брюкселската политическа култура на родна сцена.

Ако някъде има проблем, той е в Сърбия и трябва към него да се подходи възможно най-решително в името на добруването на сръбските граждани, а и спокойствието на региона и Европа. ЕС трябва да направи всичко възможно да избегне отглеждането на още една демократура в двора си, а за това е много важно медиите и анализаторите да бъдат прецизни в оценките си за ставащото и в разпределението на отговорността. 

comments
If you have a comment, please post it here.
Name:  
login not required