euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

17 катерачи се катерят по отвесна скала в опит да стигнат до върха, откъдето ще им се открие прекрасна гледка. За съжаление обаче, всички са вързани с едно въже, а някои от катерачите вече започват да губят сили и да отпадат, като по този начин сериозно натоварват алпинистите, които са по-високо, защото те трябва да удържат по-голяма тежест и по-големи напрежения. Засега проблемните катерачи са само трима, при това като пропорция от общото тегло на седемнайсетте са по-малко от една десета. Кои са 17-те катерачи? Вероятно вече сте се досетили - 17-те страни-членки на еврозоната.

Според наскоро публикуваната карта на The New York Times, един от слабите алпинисти, Гърция, произвежда 0,3 трилиона долара брутен вътрешен продукт, а дълговете й възлизат на 166% от него. Спасяването на страната се оценява до момента на 110 миларда евро по първата спасителна програма, като се обсъждат още 130 милиарда. С други думи, малко над 200 милиарда. Засега останалите двама алпинисти - Ирландия и Португалия показват, макар и слаб прилив на сили. Тяхното положение не е толкова тежко, въпреки че спрямо картата на The New York Times, чисто номинално нещата изглеждат все толкова зле: Ирландия произвежда 0,2 трилиона долара БВП и има 109% задлъжнялост, а при Португалия положението е почти същото - 0,2 трилиона долара БВП и 106% задлъжнялост. Всички 17 катерачи обаче, както и външните наблюдатели смятат, че двете страни засега имат шансове да продължат катеренето.

През последните седмици обаче, ръцете и краката на Италия започнаха да омекват, а това е третата по големина икономика в еврозоната. Пак по същата карта, БВП на Италия е 2,1 трилиона долара, но дълговете й възлизат на 121% от тях. Перспективите за растеж през следващата година са близки до нулата, което означава, че Италия няма да произвежда достатъчно, за да си плаща дълговете. Това вече е тежест, която и най-силните спортисти не могат да понесат. Германия е с тегло 3,3 трилиона долара БВП и 83% от БВП дългове, Франция е с близко тегло до това на Италия (2,6 трилиона долара), но по-малко дългове - 87% от БВП. Испания е другата голяма икономика в еврозоната с 1,4 трилиона долара БВП и най-нисък дълг от гореизброените - 56% от БВП. До съвсем скоро обаче се смяташе, че тя не е тренирала достачъно и няма да успее да се справи със собственото си изкачване, камо ли да дърпа и някои от по-слабите.

Останалите катерачи, макар да са в добра форма са абсолютно неспособни да теглят някой друг освен себе си, както много ясно показа примера на Словакия.

Как да прехвърлим тежестта?

Като се разкачим, е най-логичният отговор, при катеренето, за да не паднат всички в пропастта. При това отвисоко, тъй като всички заедно са стигнали наистина завидни висоти. Толкова, че е по-лесно да се изкачат поотделно до върха, отколкото да слизат надолу. Вече съвсем не е табу темата за изключването на страни-членки от еврозоната или Европейския съюз. Нещо повече, по тази тема е работено и то на важно стратегическо ниво. През декември 2009-а година Европейската централна банка публикува доклад по темата, озаглавен "Оттегляне и изгонване от ЕС и ЕВС. Някои размишления". Има известна ирония във факта, че авторът на анализа е грък - Фибъс Атанасиу, юридически съветник на Европейската централна банка.

Към момента, когато този анализ е писан най-голямото предизвикателство пред ЕС и неговото оцеляване беше ратификационният процес на Лисабонския договор, влязъл в сила на 1 декември 2009-а след инфарктно гласуване в чешкия парламент, опасност от повторно отхвърляне на референдум в Ирландия и проблеми с германския конституционен съд. Някъде тогава, впрочем, започна да става ясно, че Гърция сериозно е разкрасявала фискалните си данни, но преди две години трудно можеше да се предположи мащаба на бедствието в момента, пред който нератификацията на Лисабонския договор изглежда направо като един добър вариант.

Може ли страна-членка на да напусне ЕС или еврозоната?

Всъщност, преди да отговори на този въпрос анализът поставя друг - защо тази опция не е предвидена категорично в договорите за ЕС? В доклада се цитира неназован автор, според когото има три причини, поради които в договорите цари пълно мълчание относно потенциално оттегляне на страна-членка. Първата е, за да се избегне поставянето под въпрос на готовността на страните-членки да постигнат споделените си цели. Втората е, че ако се предостави възможността от оттегляне, това може да увеличи вероятността от напускане. И третата е, че, ако се предвиди такава опция ще трябва да се изработи и твърде подробна процедура с предполагаемите последици от напускането.

И все пак, една от новостите, която се въведе с Лисабонския договор е записана в член 50. В този член изрично се споменава възможността за доброволно отделяне от ЕС. Страната-членка, която иска да напусне съюза, трябва да информира Европейския съвет за намерението си, а Съветът трябва да начертае насоки за споразумение за отделяне и чрез квалифицирано мнозинство, със съгласието на Европейския парламент, да сключи такова споразумение от името на ЕС. Тази възможност обаче създава някои сериозни проблеми, описани в доклада. Първият е, че въпреки предоставената възможност за преговаряне на споразумение за оттегляне, в клаузата за напускане е посочено, че става дума за едностранно напускане. С други думи, страната-членка информира Съвета и нищо повече.

Тази клауза, освен това, е подходяща само в случай, че напуснат една или две страни едновременно, но не и ако настъпи масово излизане от ЕС. И третият проблем е, че в клаузата не са предвидени никакви конкретни положения по изискването за оттегляне на страна-членка на еврозоната, което всъщност е в момента най-актуалната тема, предвид ситуацията с Гърция и Италия. Според анализа на ЕЦБ, практически е невъзможно оттеглянето от еврозоната, без от това да произтече напускане и на ЕС. Това би било правен абсурд, така както е записано в Лисабонския договор. Проблемът обаче е, че за разлика от членството в ЕС, от участието в икономическия и валутен съюз (ИВС) произтичат правни задължения за всички страни-членки.

Но тъй като членството в ИВС е доста по-сложно и включва различни права и задължения на страната-членка и нейната централна банка, евентуалното й напускане задължително трябва да бъде договорено и не трябва да бъде едностранно. Това е по отношение на доброволното напускане. Какви обаче са възможностите за изгонване? Правните противоречия и в този случай са много, вероятно защото целият дух на договорите е за един продължителен процес на задълбочаваща се интеграция, при който никой не е допускал, че може да се наложи страна-членка да бъде изгонвана. Не случайно в анализа се посочва, че в договорите са предвидени определен набор санкции за страни, които не изпълняват отделни части от европейското законодателство, насочени към мотивирането на тази страни да ги изпълняват, вместо да бъдат наказвани.

Като се има предвид, че ЕС тръгва от 6 страни-членки с напълно еднакви виждания за света, икономическото си развитие и общите цели, не е трудно да се предположи, че въпреки всички политически и икономически причини, стоящи зад разширяванията до момента, лесно може да се намери обяснение защо никой не е допускал, че може да се получи такова разминаване в ценностната система, което да предизвика развод.

За разлика от хартата на Обединените нации, където в член 6 е записано изрично какви са възможностите член на световната организация да бъде изгонен, такива правни положения липсват в договорите на ЕС. Единственото, което е близо до това и е цитирано в анализа е в член 7, ал. 2 и 3 от Договора за ЕС, в който се допуска Съветът временно да прекрати някои от правата на страна-членка, включително правото й на глас в Съвета. Това положение беше въведено с договора от Ница и щеше да бъде използвано за първи път срещу Австрия преди доста години, когато след парламентарни избори правителство състави ултра-националистът Йорг Хайдер. Тогава обаче така и не се стигна до прилагането на тази клауза, тъй като г-н Хайдер подаде оставка.

Дори и да се допусне, че може да бъде намерена правна възможност за прогонването на несправяща се със задълженията си страна-членка, това би предизвикало огромни правни усложенения, смята Фибъс Атанасиу. Не е за подценяване възможността, съвсем реална при това, при евентуално изгонване на страна-членка буквално да завалят обжалвания от засегнати физически и юридически лица и дори страни, противопоставящи се на загубата на права, които те са придобили с членството в ЕС. Тези обжалвания биха били напълно основателни, поради което ще бъдат сериозно препятствие пред изгонването.

Има и един заобиколен вариант за изолацията на прегрешила страна-членка, който има и най-големи шансове, независимо, че той също има и някои отрицателни елементи. В ДЕС е предвидена възможността група страни (не повече от осем обаче) да си създадат базиран на Договора механизъм за засилено сътрудничество, който да им даде възможност да задълбочат интеграцията помежду си и да продължат напред към логичния край на европейското обединение. Това е именно и възможността за така широко обсъжданата "Европа на две скорости". Практически обаче, това означава създаване на съюз в съюза, още повече, че договорите предвиждат това да могат да направят не повече от 8 страни, като в първоначалния вариант на Лисабонския договор - конституцията, е била предвидена възможност за 9 страни. Еврозоната се състои от 17 страни-членки, а целият съюз от 27.

За да се избегнат трудностите в този вариант, в анализа се допуска доста по-радикална възможност, а именно страните-членки да сключат нов договор, изолирайки провинилата се членка. Това обаче създава още едно правно противоречие, защото така ще се създадат два Европейски съюза със сходно законодателство, което е сигурен вариант за разделението на Европа. Впрочем последният аргумент е несъстоятелен, така както е записан в анализа, защото самият факт, че се обсъжда изгонване на страна-членка предполага известно разделение. Въпросът е в мащаба.

Продължава обаче да е сериозен проблемът с еврозоната, тъй като дори и да се предположи, че може да се намери достатъчно нестресиращ начин неспособна членка да напусне валутния съюз, това ще означава тя да възстанови старата си валута или да приеме нова. Това обаче неизбежно ще създаде значителни рискове и трудности, както и правни усложнения, включително и по отношение на валидността и правната сила на договорите между длъжниците и кредиторите на оттеглящата се страна-членка. Нещо, за което говори макроикономистът Димитър Ашиков в пилотното издание на euOUTside миналата събота.

Едно от основните заключения в този анализ е, че когато започне обмислянето на варианти за изолиране на провинила се членка трябва много внимателно да бъдат проучени всички възможности и най-вече последствия. А за да се избегнат последващи кризи от напускането на една или повече членки, анализът препоръчва цялостна промяна на договорите, независимо от трудния ратификационен процес на Лисабонския договор. Една опростена процедура за промяна на договорите би могла да премахне нуждата от въвеждането на отделна клауза за напускане или право за колективно изгонване от ЕС. Нещо, което и euinside предложи наскоро, както и евродепутатът Andrew Duff (АЛДЕ, Великобритания).

Контекстът

Този анализ, написан още преди две години, намира изключително подходящ контекст тези дни още повече, че още на първата си пресконференция след встъпването си в длъжност новият шеф на ЕЦБ, италианецът Марио Драги категорично заяви, че напускането на еврозоната е невъзможно, защото го няма в договорите. Макар анализът да е писан във връзка с кризата, предизвикана от затруднения процес на ратификация на Лисабонския договор в края на 2009-а, година, той звучи сякаш поръчителят е казал - намерете начин. Нещо такова се случи миналата година, когато на декемврийския Европейски съвет беше взето решение за ограничени промени в договорите. Толкова ограничени, че да се избегне нуждата от провеждане на референдуми в онези държави, в които това е задължително по конституция. Тогава "кралската двойка" Меркел-Саркози още през октомври 2010 нареди: намерете начин да се въведат реформи на икономическото управление.

На тазгодишния октомврийски съвет беше получена подобна заповед от същото дуо - намерете начин за нови промени за още по-задълбочена реформа, което може да означава само едно - нуждата от цялостна реформа я има. Въпросът е каква е правната база. От днес усилено се говори за преговори между Франция и Германия за разделяне на еврозоната, от което автоматично следва и на Европейския съюз.

Затова не е съвпадение, че именно в Берлин председателят на Комисията, органът наричан още пазител на договорите, държа реч, която започна на немски. В нея той каза недвусмислено: "Нека сме наясно - няма да стане с разделен съюз!" Пак по ирония на съдбата, на Барозу се наложи да каже това по повод годишнината от падането на Берлинската стена - самия символ на обединението на Европа, отприщил вълна от реформи и увеличаващ се просперитет в един континент, който беше разделен твърде дълго.

И още ...

Независимо дали ще бъде намерена правната сламка, която да бъде използвана за спасението на еврозоната и на ЕС като цяло, тъй като на всички е ясно, че ако еврозоната не оцелее и ЕС е обречен, има една морална пречка. На 9 декември във Варшава Хърватия ще подпише договора си за присъединяване към Европейския съюз на 1 юли 2013-а година. Най-големият чисто правен въпрос е към какъв съюз ще се присъедини Загреб с договор, чието съдържание се отнася към ЕС на 27-те с перспективи за членство в еврозоната и Шенген? И още нещо, ЕК препоръча тази есен започване на преговори с Черна гора и Сърбия (ако Сърбия реши проблемите си с Косово). На каква правна база ще бъдат водени тези преговори? И няма ли това да доведе до замразяване на преговорния процес, по този начин излагайки на риск и без друго крехката стабилност на Балканите?

Както обикновено напоследък, въпросите са много, а времето е малко. Но, при заемна цена за Италия от 7% е повече от ясно, че сегашното положение не може да предложи решение. Така че, както препоръча лидерът на британската опозиционна Лейбъристка партия Ед Милибанд - лидерите на ЕС трябва да седнат незабавно и да започнат да преговарят и да не излизат, докато не приключат. Наистина, ЕС в момента се нуждае от конклав. Веднага! На фона на нарастващите протести от типа "окупирай всичко, което ти хрумне", покачващата се несигурност и безработица създават рискове от размирици, каквито трудно можем да си представим. Именно затова е нужно лидерите да зарежат всичко в националните си държави и да се съберат, ама наистина веднага!