English Български
Следвай ни
Абонамент
Търсене : [ ]
|

Готов ли е ЕС за нов договор?

публикувано на , , София

„Европа винаги се е движела напред стъпка по стъпка и ще продължи да го прави. Това не означава, че фискалната политика в еврозоната не трябва постепенно да става по-централизирана. Трябва да стане при положение, че този процес е легитимиран от силен демократичен мандат. Но засилването на архитектурата на еврозоната ще отнеме време. Може да има нужда от дълбоки договорни промени, които няма да станат за една нощ. Но посоката не подлежи на обсъждане”.

Думите са на германския финансов министър Волфганг Шойбле от статията му във вестник The Financial Times от 5 септемри 2011. За втори път в рамките на броени дни Волфганг Шойбле говори за нуждата от договорни промени, за да се засили икономическото и фискалното управление на еврозоната. На същата дата - 5 септемри 2011-а, евродепутатът-федералист Андрю Дъф (АЛДЕ, Великобритания) пише: „Европейският съюз трябва да направи решителна стъпка към федерално икономическо правителство, с общи фискални политики и по-голям бюджет, за да спаси еврото [...] Следователно, мащабна промяна на европейските договори не може повече да бъде избягвана”.

На срещата си на 16 август лидерите на Франция и Германия Никола Саркози и Ангела Меркел предложиха сформирането на правителство на еврозоната, начело с президента на Европейския съвет Херман Ван Ромпой. Целта е същата - по-тясна координация на икономическите и финансови политики на еврозоната. Разликата обаче е съществена - европейските лидери бягат като дявол от тамян от промени в договорите, особено от такива, които изискват одобрение чрез референдум в някои страни-членки. Затова предпочитат „междуправителствения подход”, с което редовно провокират гнева на европейските институции, най-вече на Европейския парламент. Но думите на Волфганг Шойбле са знак, че предпазливото отношение към договорните промени е на път да се промени.

На този етап е очевидно, че всички искат „повече Европа”. Въпросът е кой как си я представя

Идеята за политически съюз привлича страните-основателки на ЕС от самото начало и е заветна мечта на европейските федералисти. През 1990-те тя е подложена на сериозни изпитания (при изработването на договорите от Маастрихт, Амстердам и Ница), но рухва след провала на Договора за европейска конституция (отхвърлен на референдумите във Франция и Холандия през 2005-а година).

През 1994-а година Волфганг Шойбле, тогава председател на групата на Християндемократическия съюз в Бундестага, лансира идеята си за „твърдото ядро на Европа”. Според него това трябва да са група страни, начело с Германия и Франция, които да координират по-тясно политиките си и това да служи като пример за останалите, да има „центростремителен ефект” за ЕС. Важна подробност от днешна гледна точка е, че идеята на Шойбле е това да се реализира в рамките на съществуващите европейски институции, без да се създават паралелни структури.

А още по-важната подробност е, че според Шойбле се разбира от само себе си, че това ядро на бъдещия политически съюз трябва да се формира от страните от еврозоната. Защото в Германия през 1990-те години доминира разбирането, че бъдещата обща валута трябва да е резултат от политическия съюз, а не негова предпоставка. Французите напълно подкрепят идеята и дори говорят за „икономическо правителство”, отбелязват в статията си от 2004-а година Heather Grabbe (тогава заместник-директор на Центъра за европейска реформа, а днес директор на Институт Отворено общество Брюксел) и Ulrike Guérot (тогава директор за външната политика (Европа) в German Marshall Fund на САЩ, днес директор на берлинския офис на Европейския съвет за външни отношения).

След провала на европейската конституция, концепцията за „твърдото ядро” се променя - надеждата за политически съюз е попарена и ядрото вече не изглежда начин за постигане на повече федерализъм, а като негова алтернатива, пишат Heather Grabbe и Ulrike Guérot. Защото „ядрото” вече се разбира като няколко страни, които се групират, изключвайки останалите - Йошка Фишер (бивш външен министър на Германия) говори за „европейски авангард”, а бившият френски президент Жак Ширак - за страни-пионери, които да стигнат в интеграцията помежду си по-далеч от останалите.

А „останалите” стават все повече - с голямото разширяване на ЕС от 2004-а (10 страни) и последното - от 2007-а (България и Румъния). Съюзът става все по-нехомогенен, тромав и трудно управляем. Опитите да се опрости процесът на взимане на решения завършват с усложняването му. На този фон, френско-германското лидерство все повече започва да изглежда не като движеща сила на ЕС, а като заплаха за интересите на по-малките и на новите страни-членки.

Въпреки това, вероятно разговорът за бъдещето на федералистката идея щеше да остане чисто философски още дълго време, ако не беше се случила дълговата криза в еврозоната. Необходимостта от „спасяване” на затруднените страни и в крайна сметка на валутния съюз разпали с нова сила дебатите за по-голяма интеграция в еврозоната и възкреси идеята на Шойбле за „твърдото ядро”. Днес, обаче, ситуацията е доста променена, спрямо 1994-а година. Еврозоната включва 17 страни, твърде различни в икономическо отношение (в резултат именно на липсата на общи икономически политики). Говорим за „ядро” и „периферия” на еврозоната, но успоредно с това - за „Север” и „Юг”, като не всички страни от „ядрото” влизат в разбирането за „Север” като пример за успешно икономическо развитие.

Още повече - в ЕС има още 10 страни, само 3 от които (Великобритания, Дания и Швеция) имат избор дали да приемат еврото, докато за другите въпросът не е дали, а кога. Затова темата за общото управление на еврозоната не може да се разглежда без да се отчете факторът как ще се отрази разделянето на 17-те настоящи членки от потенциалните 7 (засега) на възможностите им да се присъединят към икономическия и валутен съюз в обозримо бъдеще. Заплахата „Европа на две скорости” отново е актуална, ако изобщо някога е съществувало друго положение на практика.

За разлика от Франция, Германия винаги е била противник на концепцията за двускоростна Европа. Последните събития обаче очевидно са променили германската позиция - наскоро Волфганг Шойбле беше цитиран да казва, че са необходими дълбоки реформи на финансовото управление на еврозоната, независимо колко трудна може да бъде една промяна в договора и независимо, че резултатът може да бъде пълно отделяне на страните от еврозоната от останалите 10.

И ако приемем, че „останалите 10” могат да бъдет „прежалени”, ако това е цената да се спаси еврото, остава другият много сериозен въпрос: как да се организира управлението на еврозоната чисто институционално. Тук вече има сериозно разминаване във възгледите. Франция и Германия очевидно предпочитат въпросите да се решават на междуправителствено ниво - спомнете си Пакта Евро Плюс и предложението за правителство на еврозоната. Европейските институции отстояват „общностния подход” и се опитват да наложат общото икономическо управление на ЕС (пакетът от 6 законодателни предложения по въпроса е блокиран в преговорите между Парламента и Съвета), макар и да предвиждат различен режим за страните от еврозоната и останалите.

Въпросът, обаче е, че, както отбелязва и Волфган Шойбле - всичко това не е достатъчно и е необходимо централизирано управление на еврозоната. За да се случи това е необходимо страните-членки да сдадат част от суверенитета си на централна власт, а това ще изисква промени в договора за ЕС и може би дори нов Договор. Друг интересен въпрос е коя ще бъде тази власт - дали предложеното от Меркел и Саркози правителство на еврозоната, Европейската комисия или Европейския парламент. Президентът на Европейската централна банка пък говори за Европейско министерство на финансите.

Евродепутатът Андрю Дъф смята, че е дошло време за драстични реформи. „Лисабонският договор трябва да се трансформира в по-трайно конституционно устройство” на ЕС, като „новата форма на федерално правителство на ЕС ще изисква създаването на Европейско министерство на финансите и интеграцията на президенствата на Европейската комисия и Европейския съвет”. На страните-членки, които не искат да участват в този „политически съюз”, да бъде предложена нова форма на асоциирано членство, предлага още депутатът.

Бившият германски канцлер Герхард Шрьодер, на свой ред лансира идеята за Съединени европейски щати. В интервю за списание Der Spiegel той твърди, че Комисията трябва да се превърне в правителство, контролирано от Парламента. Не може да се очаква националните парламенти да приемат загубата на суверенитет по отношение на бюджета, без да бъдат въведени механизми на парламентарен контрол, смята Шрьодер. „Комисията или Европейски финансов министър трябва да запазят правото на инициатива, но механизмите за контрол трябва да бъдат демократизирани”. Това означава решенията да се взимат от националните парламенти и в крайна сметка - от Европейския парламент, който да играе ролята на последна инстанция. Любопитно е, че бившият германски канцлер не говори просто от свое име - той е член на наскоро учредения Съвет за бъдещето на Европа заедно с бившия британски премиер Тони Блеър, бившия испански премиер Фелипе Гонсалес и бившия председател на Европейската Комисия Жак Делор.

Готов ли е ЕС да посегне на Лисабонския договор след мъчителното му приемане? Ще успее ли борбата за власт в ЕС между различните центрове (Парламента, Комисията, страните-членки като Съвета и страните-членки помежду си) да измести от фокуса на вниманието същинската цел на евентуални договорни промени? Готов ли е да води разговора за политически съюз от прагматична гледна точка, защото вече не става дума за философски спор, а за оцеляването на Икономическия и валутен съюз? Колко дълго може да се отлага намирането на кардинално решение при скоростта, с която се развива дълговата криза? На този етап изглежда всички предпочитат палиативните решения. Истина е, че има много въпроси за обсъждане, много интереси за защитаване и много за губене. Липсва само едно - време.

коментари
Ако имате коментар, може да го напишете тук.
Име:  
Полето 'Име' не е задължително. Ако го оставите празно, вашия коментар ще бъде създаден с автор: 'anonymous'. Можете да се регистрирате на нашия сайт и тогава коментарите ви ще бъдат наименовани автоматично с името на вашия потребител.