English Български
Follow Us
Subscribe
Search : [ ]
|

Първо парите, после реформите или обратното

Published on , , София

Така простичко може да се обясни спорът, който се води на най-високо политическо ниво в Европейския съюз от известно време. Под прикритието на сложни фрази и маската на идеали и ценности, всъщност се води спор за пари. Защото на всички е ясно, че справянето с кризата иска пари, много пари, които тези, които ги имат трябва да дадат на другите, които ги нямат. Въпросът е при какви условия. Тук вече ясно се очертават двете основни позиции в спора.

Първата, да я наречем „германската”, тъй като е най-ясно артикулирана от Берлин, звучи така: първо гаранции, че всички ще спазват правилата и после (ако ги спазват) - парите, т.е. солидарността. При това - срещу реформи на национално и на европейско ниво. Част от тези гаранции е прехвърлянето на суверенитет към един наднационален център, който да осъществява контрола. По тази причина Германия (подкрепена от още няколко страни) не ще и да чуе за еврооблигации, което означава обединяване на дълга на страните от еврозоната, нито за фискални трансфери от „здравите” към „болните” страни преди да е сигурно, че има правила и контрол.

Втората позиция, да я наречем френската, защото тя видимо избуя след идването на власт на Франсоа Оланд е точно обратната: "Не може да има трансфер на суверенитет, ако няма по-голяма солидарност," т.е. първо парите (солидарността), после ще видим. В тези думи на френския президент се прокрадва една характерна нотка на френската позиция - отдаването на национален суверенитет се разбира не като условие за по-нататъшна интеграция, а само в краен случай и само спрямо страни с проблеми, които са поискали партньорска помощ. Точно обратното иска Берлин - всички отдават част от суверенитета си предварително с цел контрол, а не после, когато проблемът е вече налице.

Франсоа Оланд сам най-точно определи разликите в позициите на Париж и Берлин: "Засега, германският ред на мисли е, че еврооблигациите, ако дам най-оптимистичната версия, могат да бъдат единствено крайна точка, докато за нас те са началната точка". „Френската” позиция разбираемо се споделя от страните, притиснати от кризата и още по-разбираемо среща категоричен отпор от страна на Германия. Берлин обаче има твърд привърженик в лицето на президента на Европейската централна банка Марио Драги, който в последните месеци е един от най-активните участници в търсенето на решения за справяне с кризата. Марио Драги е кръстникът на „фискалния пакт” и „пакта за растеж”, в които европейските лидери заявиха ангажиментите си към фискалната дисциплина и растежа.

Ако имахме нормална ситуация, ЕЦБ щеше да си гледа ценовата стабилност и нямаше да се налага да коментира например, нуждата от реформи, призна Марио Драги пред депутатите от икономическата комисия в Европейския парламент. Но ситуацията не е нормална, затова се налага да бъде коригирана: „Неустойчивите дисбаланси създават обективната нужда от коригиращи програмии - и степента на корекцията е директно свързана със степента, до която в миналото са водени погрешни политики.”

В Европарламента има солидно ядро, което споделя „френската” позиция - облекчаване на фискалните цели и реформите, финансови стимули за икономиката, незабавно създаване на еврооблигации. Драги обаче беше категоричен: „Фискалният съюз не започва от трансферен съюз, това е финалната точка.” Там някъде, в края на процеса на интеграцията може би се мержелеят и еврооблигациите и общата схема за гарантиране на депозитите, защото включват обединяване на задълженията, а това трябва да е краят на процеса на интеграция. Който започва не със споделяне на дълга, а със споделяне на суверенитета: „Споделянето на национален суверенитет на наднационално ниво е жизненоважно за напредъка към фискален съюз”, подчерта Марио Драги.

А другото важно, за пореден път подчерта президентът на ЕЦБ, са реформите: „Тъй като финансовата помощ може да бъде само временна, качеството на реформите и тяхното прилагане са от абсолютна важност. Именно качеството е това, което в крайна сметка определя успеха на една програма”. А качеството зависи от това правителствата, парламентите и в крайна сметка гражданите на дадена страна да приемат програмата като своя, а не наложена отвън обясни Драги. За да се случи това, политиците трябва „да комуникират ясно икономическите причини за корекцията”. Това означава политиците да поемат отговорността за коригиране на погрешните политики, за което на свой ред се нуждаят от подкрепата на гражданите. А на европейско ниво това означава националните лидери да не правят изказвания, противоречащи на заключенията на Европейският съвет, които самите те са одобрили, подчерта Марио Драги.

Т.нар. „германска” позиция в момента е официалната позиция на Европейския съюз, доколкото е отразена в доклада на президента на Европейския съвет Херман Ван Ромпой „Към истински икономически и валутен съюз”, представен на Европейския съвет на 28 и 29 юни. Но има и алтернативни визии, които не са за подценяване, тъй като отразяват вижданията на влиятелни политически и икономически групи. Успоредно с доклада на Ван Ромпой, влиятелният тинк-танк Notre Europe, основан от бившия председател на Европейската комисия Жак Делор, представи доклада „Завършване на еврото. Пътна карта към фискален съюз в Европа”. Документът е дело на група анализатори, наречена на името на бившия италиански финансов министър Томазо Падоа-Скьопа, който е един от „бащите” на Икономическия и валутен съюз (ИВС). За амбициите на документа можем да съдим и от състава на групата, който може да видите тук.

Авторите изхождат от тезата, че голямата и устойчива хетерогенност в ИВС е основната причина за сегашната криза като проблем са не структурните, а цикличните разлики между страните в еврозоната. За да се преодолеят те или по-скоро да се компенсират страните, докладът предлага да се създаде специален „автоматичен цикличен застрахователен фонд”, който застрахова страните срещу икономически спадове. „Страните ще плащат във фонда в изключително добри години (т.е. когато цикличния компонент на растежа е значителено по-голям от средното за еврозоната)” и ще получават от него в години на спад. В години с добър бизнес цикъл страните ще плащат «стандартна сума», но „диспропорционално повече, когато започнат да прегряват”.

Парите от фонда могат да служат като буфери при спад като улеснят „корекции надолу на реалната заплата или да облекчат натиска върху домашните схеми за застраховка при безработица при тежък спад и така да облекчат натиска върху публичните финанси”. Според авторите няма да се получат постоянни трансфери само в една посока, а страните постоянно ще преминават от групата на платците в групата на получателите и обратно. Фондът трябва да е извън бюджета на ЕС, да се финансира от националните държави, да се управлява от представители на националните финансови министерства под контрола на националните парламенти. Трябва да има ясни критерии за достъп до фонда и строги ограничения на сумите, които една страна може да получи.

Освен това, докладът предлага „да се ребалансират фискалните права и фискалните задължения в зоната на общата валута, най-вече чрез създаването на Европейска дългова агенция (ЕДА)”. ЕДА ще бъде по-малко от пълноценно финансово министерство или хазна, но ще бъде повече от просто Европейски валутен фонд, даващ спешна помощ при строги условия, пишат авторите. Агенцията трябва да е общо и солидарно гарантирана от страните от еврозоната. Всяка страна може да емитира чрез ЕДА дълг в размер на 10% от своя БВП като лихвата ще е еднаква за всички страни от еврозоната. Ако имат нужда от по-голяма дългова емисия, страните могат да използват ЕДА, но при все по-строги условия и по-висока лихва, като за всяка следваща сума трябва да приемат трансфер на елементи от националния си суверенитет към ЕДА. Агенцията трябва да се управлява от министър на финансите за еврозоната при подходящ демократичен контрол с участието на националните парламенти и Европейския парламент.

„Ние твърдим, че страните от ИВС трябва да станат обект на много по-строг бюджетен надзор и да са готови да отдадат елементи от бюджетния си суверенитет, когато са отрязани от пазара ('суверенитетът свършва, където свършва платежоспособността'), но в същото време трябва да има гаранция на ниво ИВС да се поеме отговорността за осигуряване на достъп на адекватни цени до пазарите на суверенни облигации в контекста на създаването на Европейска дългова агенция”. Както е видно, логиката на доклада е точно обратната на тази в доклада на Херман Ван Ромпой - акцентът е върху фискалните трансфери и общо емитиране на дълг, докато предаването на суверенитет е сведено до минимум и е при условие на гарантирана солидарност.

Авторите работят с презумпцията „толкова фискален федерализъм, колкото е необходимо за правилното функциониране на еврото, но колкото се може по-малко”. Те подчертават че е важно да се запазят „силните домашни политически култури” като в същото време се изгражда силно интегрирана икономическа рамка и се позволи на европейското равнище да стане икономически актьор само по себе си. „Това, което трябва да възникне е конструкция sui generis, която може да реши икономическите предизвикателства като същевременно запази силните демократично-легитимни основи”.

На прима виста тези предложения пораждат няколко основателни въпроса, например кой ще плаща в цикличния стабилизационен фонд, предвид прогнозите за вял растеж в еврозоната? И как ще се гарантира, че няма да се получи едни и същи "растящи" държави постоянно да финансират други едни и същи "спадащи" държави? Или защо тези „силни домашни политически култури”, които авторите много държат да запазят, не наложиха овреме благоразумни фискални и икономически политики? На този етап въпросът кое е първото - дисциплината или солидарността - звучи като този за яйцето или кокошката. Но всъщност по-важното е да вървят заедно, защото дисциплината дава гаранции, че няма да се злоупотреби със солидарността. А това не е трудно да се допусне, предвид че, както вече казах, става дума за пари.

comments
If you have a comment, please post it here.
Name:  
login not required