Търси се демократична легитимност!
Ралица Ковачева, June 13, 2012
Европейският съюз страда от липса на демократична легитимност. Европейските институции трябва да бъдат избирани от европейските граждани. Гражданите трябва да участват директно в процеса на вземане на решения в ЕС. Напоследък често можете да прочетете подобни изказвания в европейските медии. Най-новата мода в еврокритицизма е тезата, че решенията на ”Брюксел” не са одобрени от народа и следователно не са демократично легитимни. Тази теза се споделя от множество политици и анализатори, а среща и широка подкрепа в Европейския парламент - единствената пряко избрана европейска институция.
Всъщност какво е Брюксел?
Под „Брюксел” най-често се разбира Европейската комисия. Тя често се
сравнява, по аналогия с устройството на националните държави, с правителство, но сравнението не е съвсем точно. Комисията е единственият орган, който може да предлага ново европейско законодателство и да следи за спазването на съществуващото. Европейската комисия се състои от 27 комисари (по един от всяка страна), които се номинират от националните правителства и заедно с председателя на Комисията се одобряват от Европейския парламент. При това изслушванията на всеки един са публични, което стана причина например България спешно да оттегли кандидатурата на бившия външен министър Румяна Желева, която се изложи на изслушването и да предложи сегашния комисар за хуманитарната помощ и кризите Кристалина Георгиева. Комисията се отчита пред Европейския парламент.
Органът, който реално взима решенията обаче не е Комисията, а Съветът на министрите. Той има различни формати (според темата) и в него са представени министрите на страните-членки. В много области Съветът може да вземе решение само с единодушие (например в данъчната сфера), но все повече тенденцията е решенията да се взимат с квалифицирано мнозинство, защото по този начин се избягва възможността страните да злоупотребяват с правото си на вето. След влизането в сила на Договора от Лисабон Съветът е принуден все повече да „съзаконодателства” заедно с Европейския парламент, т.е. да приема ново законодателство само след съгласието на парламента.
Европейският парламент е единствената институция в ЕС, чиито членове са пряко избрани от гражданите на държавите-членки. Лисабонският договор засили ролята на ЕП като законодател, включвайки 40 нови области към процедурата за съвместно решение при приемането на закони между Парламента и Съвета на министрите. Парламентът получи и по-голяма роля при определяне на бюджета на ЕС.
След 2009 г. Европейският съвет също е пълноправна институция на ЕС. Той определя политическите насоки на съюза и формулира неговите приоритети. Европейският съвет се състои от най-висшите избираеми политически представители на държавите-членки - министър-председатели и президенти с изпълнителни правомощия. Лидерите избират председател на Европейския съвет с мандат не повече от 5 години. В момента президент е бившият белгийски премиер Херман Ван Ромпой.
Кой решава в Брюксел?
След всичко казано изглежда още по-трудно да се разбере какво се има предвид, когато се каже „Брюксел реши”. А това е често срещано както в медиите, така и в изказванията на политиците. Ако проследим контекста на подобни изявления, ще видим, че обикновено става въпрос за непопулярни решения, които трудно се "продават" на избирателите. В тези случаи отговорността автоматично се прехвърля другаде (в Брюксел), защото изглежда достатъчно далеч и достатъчно неясно на избирателите, така че да не накърни любовта им към местните политици.
Този подход не е от вчера, но кризата го направи наистина очевиден. Защото се наложи да се вземат трудни решения за бюджетни икономии, за спасяване на затруднени страни-членки, за по-голяма координация на политиките в икономическата и бюджетната сфера. Всички тези решения бяха взети в една или друга степен от описаните по-горе институции, макар Парламентът да продължава да се оплаква, че ролята му е била подценена и страните-членки са узурпирали правото да взимат решенията за справяне с кризата. Но дори в случаите, в които решенията бяха взети на междуправителствено ниво (например фискалния пакт) от лидерите, те бяха одобрени от националните парламенти, които вече участват пряко в европейския процес на вземане на решения. А зад правителствата и парламентите винаги стои волята на техните избиратели, т.е. нямаме основания да се съмняваме в демократичната легитимност на решенията им .
Кой е демократично (не)легитимен?
Така възниква въпросът: ако имаме пряко избран Европейски парламент, Европейска комисия, чийто състав се предлага от националните правителства и която е подотчетна на Парламента и Съвета, състоящ се от представители на правителствата, къде тогава се губи демократичната легитимност? Защо, когато правителството на една страна вземе някакво решение в собствената си столица то е легитимно, но когато членове на същото това правителство вземат решение заедно с колегите си в Брюксел, демократичната му легитимност се поставя под въпрос?
Предлаганите решения на проблема правят още по-очевидно грешното му поставяне. Например членовете на Европейската комисия да бъдат избирани пряко от гражданите, за да не бъдат просто „еврократи”, както обичат да ги наричат медиите. Но как това ще приближи Брюксел до Бусманци например? Евродепутатите и сега се избират пряко от гражданите, но в повечето страни изборите за Европарламента не се различават от тези за национален парламент. Гражданите гласуват според предпочитанията си за една или друга национална политическа партия, а дебатът се фокусира предимно върху национални въпроси. Повечето хора нямат представа с какво се занимават евродепутатите, нито как това се отразява на ежедневния им живот.
Дейна роля в представянето на ЕС като някаква имагинерна, сложна и самоцелна структура, която е ирелевантна към истинския живот на хората имат и медиите. Затова често се случва всички да се окажат изненадани от някакво решение на европейско ниво, което е било обект на дискусии дълго време, но националните медии просто са игнорирали темата като недостатъчно интересна за публиката. Точно това се получи с влизането на България в пакта „Евро +” например. Политиците също не обичат да говорят по европейски теми, дали защото не са атрактивни за електората или защото не винаги са компетентни по тях.
Но истинската причина за този вакуум между Европа и гражданите, наричан липса на демократична легитимност, трябва да се търси именно на национално ниво. "Трябва да ви кажа, че понякога аз също имам чувството, че няма връзка между това, което ние тук, което правителствените ръководители казват тук в Брюксел и това, което става след това в нашите страни-членки," каза преди време председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу.
Националните политици и политически сили са тези, които пряко общуват с гражданите и които, участвайки в описания по-горе процес на взимане на решения трябва от една страна да изразяват волята на гражданите си, а от друга да им разясняват взетите решения и причините за тях. И вместо "Брюксел реши", време е да започнат да казват "ние решихме", защото, както каза в интервю за euinside шведският първи дипломат Карл Билд "Брюксел - това сме ние".
Демократичната легитимност на Европейския съюз не може да се случи от само себе си и извън демократичните процеси в отделните страни-членки. Няма как Брюксел да спечели доверието на гражданите, докато в страните-членки набират скорост антиевропейски популистки партии, а традиционните политически сили са безсилни да им се противопоставят. Нещо повече - заемат реториката им, защото носи повече избиратели. Но демокрацията е нещо повече от краткотрайна победа на мнозинството. Затова търсенето на демократичната легитимност трябва да започне веднага, но най-напред от националните политически процеси.