English Български
Follow Us
Subscribe
Search : [ ]
|

Европа между гръцкия бик и китайския дракон

Published on , , София

Италия е поредната европейска страна, която гледа с надежда в дебелия китайски портфейл. Правителството в Рим се надява Пекин да направи “значителни” покупки на италиански облигации и инвестиции в стратегически компании, съобщи The Financial Times. Не е ясно точно каква част от италианския дълг на стойност близо 2 милиарда евро се държи от Китай към момента, но вестникът цитира италиански представител, според когото става дума за около 4%.

Както припомня изданието, италианският финансов министър Джулио Тремонти неведнъж е изразявал страховете си срещу китайската „обратна колонизация” на Европа. Сега обаче, притиснат от нуждата да коригира бюджета си в спешен порядък, г-н Тремонти очевидно действа прагматично. На фона на опасенията, че ЕЦБ не може още дълго да продължи да изкупува италианския дълг, нарастващата вероятност от гръцки фалит и опасенията за отражението му върху някои големи европейски банки, дългата китайска ръка предлага, ако не спасение, поне глътка въздух. Очевидно съвременната Европа е готова, за да не бъде отнесена от гръцкия бик, да стане заложница на китайския дракон.

В последната година дълговата криза грубо напомни на европейците, че благополучието е устойчиво само, когато е базирано на просперираща икономика и че социалната държава може да се окаже скъпоструваща легенда, ако само харчи, но не произвежда. Наред с това, дълговата криза извади Европа от високомерната й поза на остров на благоденствието и демонстрира зависимостта й от останалия свят. И както мнозина очакваха, Европа се оказа неподготвена за това, поради същата причина, поради която беше неподготвена и за дълговата криза - липсата на обща икономическа политика. Но ако преди кризата можеше да се каже, че е трудно да има обща политика, която да изразява общите интереси на 27 различни страни и дори само на тези от еврозоната, сега вече това изглежда почти невъзможно, защото кризата извади на показ нови разделения и нови противоречия.

Една от разделителните линии между „периферията” и „ядрото” минава именно през отношението към китайската инвазия. В анализа си „Боричкането за Европа”, François Godement и Jonas Parello-Plesner от Европейския съвет за външни отношения проследяват промяната в отношенията между ЕС и Китай в последните години и дават препоръки за общ европейски отговор, който да замести сегашното положение на конкуренция между страните-членки за китайски инвестиции на всяка цена.

А Китай е агресивен. Той вече не иска „стратегическо партньорство” с Европа, защото има ново преимущество. „Китай винаги е знаел, че уязвимостта му по отношение на Европа е нуждата да продължи да има достъп до европейския пазар. Всъщност, докато САЩ зависят от това Китай да продължава да купува публичния им дълг, европейците нямат нужда от почти нищо в замяна. Но дефицитите по текущата сметка и спешните ситуации с публичния дълг промениха това. Както заяви безцеремонно един китайски топ стратег, 'Вие имате нужда от нашите пари'.”

На практика в момента Китай прилага спрямо Европа същия подход, който преди това приложи в Африка, Близкия Изток и Латинска Америка - "купува или изгражда инфраструктурни проекти, грабва затруднени компании или купува активи от квази-неплатежоспособни държави, стъпва на пазара в сектора на дистрибуцията и използва местните медии, за да увеличи своята 'мека сила'," отбелязват авторите. Те открояват три пътя, по които се осъществява китайската инвазия на Стария континент - изкупуване на дълг (или поне създаване на впечатление за това), директни инвестиции, предимно в компании от европейската периферия и обществените поръчки.

Логично, китайският интерес е най-силно фокусиран там, където има най-голяма нужда от свежи пари - в периферията на еврозоната и Югоизточна Европа. „Португалия, Италия, Гърция и Испания представляват 30% от китайските инвестиции и търговия, а страните от Централна и Източна Европа още 10 процента - диспропорционално голям обем предвид общия размер на икономиките им.”

Дълговата дипломация

Това може би е най-популярният от трите начина Китай да „завладее Европа”, тъй като изявленията на Пекин, че купува или има намерение да купи дълг на някоя от затруднените европейски икономики са широко отразени в медиите. Всъщност, твърдят авторите, няма почти никакви данни за реалния обем на европейските правителствени облигации, купени от Китай, тъй като страната не разкрива тези данни, ЕС просто ги няма на общностно ниво.

През юни миналата година Китай купи гръцки облигации в замяна на 35-годишен лизинг на пристанище Пиреус и сделка за финансиране на покупката на китайски кораби. Впоследствие гръмна новината, че Китай купува испански дълг, но се смята, че стойността му е била едва 400 милиона евро. Обещания за покупка на дълг бяха дадени също на Португалия, Ирландия и Унгария.

Като се позовават на различни източници авторите обобщават, че вероятно реалният обем на закупените от Китай европейски правителствени облигации е значително по-малък, отколкото предполагат публичните изявления на китайските представители - според официален представител на ЕЦБ става дума за 15-20 милиарда евро, което е „нищо работа” в сравнение с 1, 112 трилиона долара - на толкова се оценява стойността на американския дълг, изкупен от китайците. От своя страна, някои европейски лидери съобщават за китайски интерес към публичния им дълг, за да създадат усещане за сигурност и доверие у инвеститорите, отбелязват анализаторите. „Последицата от липса на обща или поне координирана политика на публично заемане е, че страните-членки се конкурират помежду си, за да си осигурят чужди кредитори.”

Директните инвестиции

Точният размер на преките китайски инвестиции в ЕС е обвит със същата тайнственост, както и покупките на държавен дълг, защото и в този случай „Европа няма нито данни, нито регулация”. Някои големи сделки в последните години са знак, че „китайското правителство е дало зелена светлина за големи придобивания в Европа”. Проблемът е, че голяма част от сделките минават през офшорни компании, отбелязват авторите. Все пак, данните показват, че преките китайски инвестиции в Европа през 2010-а са 11 милиарда долара, а прогнозата е до 2020-а да достигнат 1 трилион долара.

Проблемът за Европа е двоен. От една страна, много от китайските компании са скрито или явно субсидирани от държавата, което им дава нечестно конкурентно предимство спрямо европейските компании. От друга страна, европейските компании нямат равен достъп до китайския пазар - капиталовият пазар остава затворен в определени „стратегически” сектори, докато в други като въздушния транспорт, банките и алтернативната енергия, чуждестранното участие е ограничено до 20% от капитала. „Накратко, това означава, че китайската компания Geely може да купи шведската Volvo, но китайските регулации могат да блокират обратното.”

Обществените поръчки

са третия път, по който китайският бизнес навлиза в Европа. В момента китайският интерес е фокусиран в европейската периферия, където има нужда да се изграждат пътища, жп линии и публични сгради, а няма достатъчно средства. Китайските компании имат едно основно предимство - предлагат ниски цени и атрактивни срокове (благодарение на многото си и евтина работна ръка), които са непостижими за европейските компании. Но тъй като не обичат да привличат вниманието, често участват в търговете чрез местни компании, пишат авторите и дават пример с България: ”Където има европейско финансиране, китайците са много заинтересувани, но те не искат да са на първа линия”, коментира европейски официален представител.

В същото време европейските компании нямат достъп до пазара на обществените поръчки в Китай, чийто обем е колкото цялата икономика на Южна Корея, пишат авторите. Властите ограничават участието на чужди компании в стратегически сектори и управляваните от държавата мега проекти. За чужденците остават „моливи и линийки”, по думите на европейски търговски представител в Пекин. Нещо, което китайските власти отричат.

Китайската стратегия: разделяй и владей!

Според отношението си към Китай, европейските страни са разделени на две големи групи, посочват анализаторите - едните, предимно в центъра, които настояват за реципрочност в търговско-икономическите отношения и другите, периферията, които отчаяно търсят свежите китайски пари. Аргументите на първата група, оглавена от Великобритания, Франция и Германия, са колоритно описани от френски официален представител така: „Това е истинска война, със силно субсидирани компании, идващи на отворените пазари с необичайно ниски цени, подронващи конкуренцията. [...] Това не е капитализъм, това не е търговия, това е хищническа политика”.

Позицията на втората група е също толкова ясно формулирана от източноевропейски официален представител: ”Нашите компании не могат да се конкурират в Китай, така че за нас няма значение дали Китай ще отвори своя пазар за обществените поръчки”. Авторите цитират представител на външното министерство на средиземноморска държава, който риторично пита: „Какво направиха за нас Германия и Европа напоследък? Как имат наглостта да искат от нас да координираме и да обединяваме нашите европейски интереси към Китай, когато няма общ икономически интерес?”

Резултатът: „Безпогрешният китайски двустранен подход към всяка страна-членка, краткосрочните национални интереси и вероятно дори нуждата на избраните политици да демонстрират на гласоподавателите си, че се борят с мрачния икономически контекст, води до фрагментация на политиката на ЕС към Китай.” А успешната политика трябва да е точно обратната - с общи усилия Европа да търси реципрочност и равен достъп до китайската икономика. Впрочем, този подход е заложен в търговската стратегия, която Европейската комисия обяви през есента миналата година, като принципът на реципрочност залегна и в споразумението за свободна търговия с Южна Корея, което влезе в сила от 1 юли тази година.

Авторите предлагат конкретни мерки, които ЕС да предприеме по отношение на всеки един от трите пътя на китайската инвазия. Координирана система на купуване на държавен дълг; система за забрана на директните инвестиции в определени сектори (отбраната, критичните технологии, медиите, образованието) или над определени суми, с щателно проучване на потенциалните инвеститори и ясна информация за собствеността на китайските компании; честна конкуренция в обществените поръчки - например, може да се отказват европейски субсидии за публични проекти, включващи компании от страни, които не осигуряват достъп до своя пазар на обществени поръчки или да се въведе количествен индекс на чуждестранния дял в пазара на обществени поръчки както в развитите, така и на развиващите се икономики.

Китайското присъствие в Европа следователно се нуждае от същия отговор както суверенната и банковата криза: демонстрация на политическо единство и политически процес, който съвпада с това единство”, обобщава анализът на Европейския съвет по външни отношения. Но именно опитът с дълговата и банковата криза показва колко трудно се постига политическо единство, когато има различни, дори противоречащи си интереси. И макар на този етап да не е ясно в какви конкретни решения би се изразявал общият европейски отговор, може ясно да се каже откъде трябва да се започне - от компромиса между краткосрочния национален интерес, доминиран от вътрешнополитически предизборни мотиви и трайният, дългосрочен европейски интерес като изразител на дългосрочните национални интереси на всички страни-членки.

comments
Левскар
13 септември 2011 12:03
Изглежда, че ЕС ще стане КЕС - "Китайски Европейски Съюз" :D :D
КЕСиански гражданин
13 септември 2011 13:22
Абе не е смешно :Р
If you have a comment, please post it here.
Name:  
login not required