English Български
Следвай ни
Абонамент
Търсене : [ ]
|

Една ипотека, стотици инвеститори, милиарди загуби

публикувано на , , София

Финансовата криза демонстрира, освен слабостта на законите и финансовата ни система, също и провала на нашия морал. Това е един от основните изводи в доклада за причините за кризата в САЩ, дело на специалната комисия, натоварена с разследването. Председателят на комисията Фил Анджелидис представи изводите на доклада в специалната Комисия за финансовата, икономическата и социалната криза в Европейския парламент.

Централният въпрос, който си поставят разследващите, е как се стигна до там изборът на американската нация да се сведе до две възможности - да се рискува пълен колапс на финансовата система и икономиката или да се налеят трилиони долари на американските данъкоплатци във финансовата система и редица компании, докато милиони американци продължават да губят работата, спестяванията и домовете си. В стотици страници докладът описва невероятния начин, по който комбинацията от човешки слабости и грешки, от една страна и липсата на регулация и адекватни действия от друга, са причинили подобно бедствие в световен мащаб.

Само в САЩ в резултат на кризата 26 милиона американци нямат работа, 4 милиона семейства са загубили домовете си, а още толкова са заплашени от същата перспектива, 11 трилиона долара благосъстояние на домакинствата под формата на пенсионни сметки и спестявания са буквално изтрити.

Изводът на разследващите, обобщен в няколко изречения, е че макар предпоставките за кризата да са създавани с години, избухването на имотния балон - стимулиран от ниските лихви, достъпните кредити, слабата регулация и токсичните ипотеки - е това, което взриви кризата в пълния й мащаб през есента на 2008 година. Тогава се оказва, че трилиони долари от рискови ипотеки са внедрени във финансовата система чрез ипотечни ценни книжа, които са пакетирани, препакетирани и продавани на инвеститорите по света. А загубите се мултиплицират допълнително чрез дериватите (финансови инструменти, чиято стойност е производна от стойността на даден актив и се договаря за бъдещ момент).

Докладът описва в детайли веригата, по която високорисковите ипотечни заеми „отравят” финансовата система, при това не само в САЩ, но и в световен мащаб. От момента, в който „собственикът” на ипотеката подпише договора и получи ключовете си, заемът му вече е в играта. Заедно с други заеми, той се „пакетира” и се продава на секюритизиращи фирми и инвестиционни банки. Те препакетират заемите като обезпечени ипотечни ценни книжа, които получават от агенциите за кредитен рейтинг най-високия възможен рейтинг - три пъти А - и се продават на инвеститорите като топъл хляб.

В повечето случаи следва ново препакетиране (често на най-рисковите заеми) в производни финансови инструменти, отново с най-висок кредитен рейтинг, за да са убедени инвеститорите в тяхното качество и сигурност. В търсене на нови начини за печалба се появяват застраховките срещу фалит - кредитните суапове (CDSs). На този пазар има място за всички, защото инвеститорите правят различни, често противоположни залози и пазарът на тези инструменти се заплита и усложнява неимоверно. „Крайният резултат е, че ипотеката на къща в Южна Флорида може да се окаже част от десетки ценни книжа, притежавани от стотици инвеститори или част от залозите, правени от стотици други.”

Основен принцип на действие на схемата е, че всеки от участниците смята, че може във всеки един момент да прехвърли риска на следващия. Достатъчно е обаче, първият по веригата да спре да плаща ипотеката си, за да се окаже, че всички грешат.

Сега, когато можем да кажем, че кризата е минало, тази схема изглежда колкото невероятно сложна, толкова и абсурдна, предвид всичко, което вече знаем. А още по-абсурдно, по същите причини, е заключението на разследващите, че кризата е можело да бъде избегната, защото не е резултат от природно бедствие, например, а от човешки действия и бездействия. „Финансовите капитани” и „обществените стюарди” на финансовата система, пише в доклада, пренебрегнаха предупрежденията и не успяха нито да разберат, нито да овладеят възникващите рискове.

А знаци има: бумът на високорисковото кредитиране, секюритизацията (най-общо - препакетирането на ипотечните заеми в различни финансови инструменти), неустойчивият ръст на цените на недвижимите имоти, огромното нарастване на ипотечния дълг на домакинствата, показателното увеличение на търговските дейности на финансовите фирми, нерегулираните деривати и пазарите на краткосрочните „репо” заеми.

Въпреки това, никой не предприема нищо. Федералният резерв не налага по-строги стандарти за ипотечните заеми, финансовите институции продават токсичните ипотеки, инвеститорите ги купуват, защото агенциите за кредитен рейтинг им дават най-висок кредитен рейтинг, а фирмите затъват в дългове гарантирани с високорискови ипотечни облигации. От 1978 до 2007 задлъжнялостта на финансовия сектор нараства от 3 трилиона долара до 36 трилиона долара. Същевременно, между 2001 и 2007 година националният ипотечен дълг почти се удвоява. А всеки десети, сключил ипотечен заем в периода 2005 и 2006, се възползва от опцията да плаща незначителни вноски по кредита си, въпреки че задълженията му нарастват с всеки изминал месец.

Какво друго може да се очаква на магистрала, където няма нито ограничение на скоростта, нито маркировка?”

Кризата доказва провала на финансовата регулация и надзора, който отчасти се дължи на предоверяването на способността на пазарите да се саморегулират и на финансовите институции да се самоуправляват, обобщава документът. Регулаторите са имали властта да защитят финансовата система, но са избрали да не я използват, докато финансовата индустрия е оказвала огромен натиск върху политиците и регулаторите: между 1999 и 2008 година финансовият сектор е похарчил 2,7 милиарда долара за лобистки услуги (и това е само сумата по документи) и е направил дарения за политически кампании в размер на 1 милиард долара.

Друга причина за кризата е провалът в корпоративното управление и оценката на риска. Твърде много финансови институции от системно значение действат безотговорно като поемат прекалено голям риск, с прекалено малко капитал и прекалено силна зависимост от краткосрочно финансиране. Стига се до там, че в много случаи „прекалено голям, за да фалира” се оказва „прекалено голям, за да се управлява”, а управлението на риска се превръща в оправдаване на риска.

Кризата се катализира от взривоопасната комбинация от огромните заеми, рисковите инвестиции и липсата на прозрачност. Според доклада, най-големите инвестиционни банки в САЩ (Bear Stearns, Goldman Sachs, Lehman Brothers, Merrill Lynch и Morgan Stanley) са оперирали с изключително малък капитал и ливъридж (съотношението активи към собствен капитал) 40 към 1, т.е. на всеки 40 долара активи те са притежавали само 1 долар за покриване на загубите. Още по-лошото е, че голяма част от заемите им са останали скрити за останалите участници на пазара и за регулаторите, най-вече благодарение на дериватите.

Само Lehman Brothers, малко преди да фалира, се оказва с над 900 хиляди деривативни договора. Според разследващите причините за кризата, особена заслуга за размера на бедствието имат извънборсовите деривати. Тъй като са извън всякаква регулация, те рязко излизат от контрол и достигат невъобразимите 673 трилиона долара. Чрез тях загубите се мултиплицират и разпространяват в глобален мащаб.

Отгоре на всичко се оказва, че американското правителство не просто не е подготвено за кризата, а непоследователните му действия подсилват паниката на финансовите пазари. В навечерието на кризата, висшестоящи представители дори не признават, че избухването на имотния балон може да заплаши цялата финансова система. До август 2008, седмици преди правителството да поеме контрола над Fannie Mae и Freddie Mac, Финансовият департамент няма представа доколко бедствено е финансовото им положение. Следват няколко непоследователни решения от страна на властите - да спасят Bear Stearns и да поемат контрола над Fannie Mae и Freddie Mac, а след това да оставят Lehman Brothers да фалира, но да спасят AIG.

Вече за никого не е изненада изводът, че финансовата криза има и морални измерения. Тя демонстрира „срив в отговорността и морала”, както са установили разследващите. Но причината не са просто човешките слабости, а че никой не си е дал сметка за значението им, при това твърде дълго. „Кризата е резултат от човешки грешки, неправилни преценки и злодеяния”, обобщават разследващите. И макар вината да се разпределя между всички участници по веригата, особена отговорност носят хората на най-високи позиции в политиката, регулаторните органи и финансовите институции, защото „никой не каза не”.

Очевидно, тези изводи важат не само за Съединените щати - оказа се, че изкушен от лесната печалба, никой по света не е можел да каже не. Сега всички смятат, че са се поучили от кризата и могат да създадат нов ред, нова регулация, нов морал. Това усилие ще отнеме години, успоредно с усилието за възстановяване на икономиките. Въпросът е колко все пак може да се промени светът, когато в основата на промяната са хората, все така движени от вечните сили на алчността и страха.

коментари
Ако имате коментар, може да го напишете тук.
Име:  
Полето 'Име' не е задължително. Ако го оставите празно, вашия коментар ще бъде създаден с автор: 'anonymous'. Можете да се регистрирате на нашия сайт и тогава коментарите ви ще бъдат наименовани автоматично с името на вашия потребител.