English Български
Follow Us
Subscribe
Search : [ ]
|

Европа между свободата и свръхконтрола: 20 години по-късно

Published on , , София
Last change on

Предстои тежка есен за Европейския съюз. Трябва да бъдат взети някои важни решения и да започнат обсъжданията на следващите важни решения. Очаква се октомврийският Eвропейски съвет да бъде „кървав”, а след него нищо няма да е същото. Плановете за европейското икономическо управление, които трябва да влязат в сила от догодина, се смятаха за немислима стъпка доскоро, а вече се говори за нов прецедент - общ европейски данък. Тепърва се разгаря дискусията за бюджета на ЕС в следващия програмен период, за размера на собствените ресурси и реформа на селскостопанската политика. И всичко това на фона на фундаменталните спорове за и против федерализма в Общността и за намесата на държавата на свободния пазар.

Европейският съюз е изправен пред тези дилеми не от вчера и не за пръв път. И по някои от проблемите не е изминал твърде дълъг път, мисля си, докато чета спомените на Маргарет Тачър за създаването на Икономическия и валутен съюз (ИВС). Удивително е как, макар нещата да са се променили значително за последните 20 години, много от аргументите за и против, валидни в края на 80-те години на миналия век, са актуални и днес. Това подкрепя тезата на мнозина (включително и на Тачър), че един от най-съществените проблеми на ЕС е, че много решения са били взети чисто политически, без обаче да са изпълнени с необходимата конкретика и съдържание. Което не означава, че са били грешни.

Гледната точка на Маргарет Тачър е особено интересна, защото, в качеството си на британски премиер (1979-1990) и лидер на Консервативната партия, тя е един от най-върлите противници на федерализма в ЕС. Въпреки че не одобрява стремежа към повече власт на Европейската комисия и превръщането на Общността в супердържава, тя напълно разбира защо по-слабите държави не споделят позицията й:

Който няма истинско доверие към политическата система или към политическите ръководители на своята собствена страна, неминуемо проявава повече толерантност, когато подчертано интелигентни, способни и честни чужденци като г-н Делор (председател на Европейската комисия 1985-1995) му казват как да отстоява интересите си. Или по-просто казано, ако аз бях италианка (или българка, б.а.), може би и аз щях да предпочета управление от Брюксел”. (Всички цитати в текста са от българкото издание на книгата „Годините на Даунинг стрийт”)

Сегашните проблеми на еврозоната могат да бъдат разбрани по-добре чрез спомените на г-жа Тачър за първите стъпки към Икономическия и валутен съюз (ИВС). Тя не крие съпротивата си срещу идеята за преотстъпване на част от националния суверенитет на наднационални институции като Европейската комисия и Европейската централна банка (срещу създаването на която е твърдо против). Но признава, че в светлината на еврооптимизма, ширещ се по онова време, позицията й е била твърде изолирана.

Освен националния интерес, Маргарет Тачър има чисто икономически аргументи, първо срещу влизането на Обединеното Кралство в Механизма на валутните курсове, а после (и особено) срещу членството в ИВС. Според нея поддържането на валутния курс в тясна лента ще струва скъпо на данъкоплатците, защото ще изисква солидни интервенции на пазара. Няма „подходящ” курс за лирата извън онова, което сочи пазарът, казва Тачър. А няма начин пазарът да бъде изигран - кредо, в което тя неизменно вярва. И се съпротивлява срещу всички опити за контролирането му, които определя като социализъм.

20 години по-късно и след Голямата криза въпросът докъде трябва да се простира контролът върху свободния пазар е особено актуален. И ЕС продължава да бъде радетел на по-строгата и всеобхватна регулация, макар засега да не успява да се наложи на ниво Г20. Там обаче наред идва френско председателство, което е амбицирано да даде тласък на промените в посока по-строга регулация във финансовия сектор. Президентът Саркози вече обяви, че ще работи за затягане на контрола на световните стокови пазари и ще се търси начин за намаляване на колебанията на валутните курсове, макар и да не става дума за връщането към фиксирани курсове. Макар и да не срещна подкрепа от Г20, ЕС вече обяви налагането на банкова такса в общността и пледира за налагането на такса върху финансовите транзакции, включително като нов източник на собствени ресурси в бюджета на ЕС.

В това отношение спомените на Маргарет Тачър също са благодатен източник. В края на 80-те години дефицитът в бюджета на ЕС започва да става все по-явен, най-вече заради твърде скъпата и неефективна селскостопанска политика - нейната реформа веднъж вече се състоя, но тази есен предстои нова широка дискусия за бъдещето й в следващия програмен период. Отгоре на всичко, разказва Тачър, председателят на Комисията Жак Делор настоява за увеличаване на средствата в регионалния и социалния фонд. Тогава, също както и днес, като решение на проблема се предлага повишаването на процента на собствените източици в бюджета, но след дълги спорове, в рамките на няколко Съвета, лидерите се споразумяват за определени ограничения и по-строг контрол по отношение на селскостопанската политика.

Маргарет Тачър разкрива любопитни подробности от задкулисните преговори и истинските мотиви зад позициите на движещите сили на съюза - Франция и Германия. В очакване на общите избори, французите не „горяха от желание да направят впечатление със строги мерки в селското стопанство, при положение, че гласовете на френските фермери скоро щяха да им потрябват”. Подобно е и положението в Германия, където резултатите на ХДС падат заради отказа на фермерите да гласуват. Впечатлението на Тачър е, че Хелмут Кол е готов на всичко, „било то и за сметка на немския данъкоплатец, само и само фермерите да бъдат доволни”.

Тачър отделя доста внимание на фенско-германските отношения, които са определящи (както и сега) за посоката на развитие на Общността. Тя пише за „френско-германска ос със своя собствена прикрита федералистка и протекционистка програма”, което е в пълно противоречие с твърдата й убеденост, че Европа ще спечели само като общност от суверенни, активно сътрудничещи си държави, в рамките на своя единен пазар и отворени към свободния световен пазар. Представата на Франция и Германия, обаче, за Иономическия и валутен (и политически) съюз е друга:

Предвиждаше се „политическият съюз” да бъде създаден заедно с „валутния съюз”. Това в известен смисъл бе логично. Единната валута и единната икономическа политика в крайна сметка предполагат единно правителство. Зад идеята за „политически съюз”, обаче, се криеше един особен френско-германски план. Французите искаха да ограничат мощта на Германия и с тази цел планираха създаването на един по-силен Европейски съвет, който щеше да даде по-голяма възможност за взимане на решения чрез гласуване с мнозинство. Те обаче не желаеха да бъдат увеличени правомощията на Комисията или на Европейския парламент. Французите бяха федералисти не толкова по убеждение, колкото по тактически съображения.

Германците пък искаха създаването на „политически съюз” по други причини и с други средства. За тях това бе отчасти цената за постигането на бързо обединение с Източна Германия по желания от тях начин и с всички произтичащи от членството им в общността изгоди и отчасти - възможност да покажат, че новата Германия няма да се държи като старата Германия от Бисмарк до Хитлер. За тази кауза германците бяха готови да дадат по-големи права на Комисията и отдаваха изключително значение на увеличаването на властта и авторитета на Европейския парламент. Германците бяха федералисти по убеждение. Французите се стремяха към политически съюз; но доминираше проектът на германците, които все повече се превръщаха в старшия партньор във френско-германската ос.”

Спомнете си натиска на Франция и Германия за отделянето на еврозоната от останалите страни-членки чрез по-строг режим на икономическо управление, макар и да не се разбраха около подробностите за институционализирането му, както и натиска за политически санкции на страните-нарушителки на Пакта за стабилност. Двете държави са двигателят на идеята за налагането на стабилизационни банкови такси, както и за по-строга регулация във финансовия сектор. Тези дни пък френският министър на бюджета Франсоа Бароа обави, че Париж проучва възможността за хармонизация на данъците си с германските, защото „Германия е модел, който трябва да бъде източник на вдъхновение за нас”.

Любопитно е също, че условието, което Великобритания поставя за членството си в ИВС, е развитието в пълна степен на единния пазар, който, според Тачър, е най-голямата полза и смисъл от обединението - теза, напълно подкрепена от доклада на бившия еврокомисар Марио Монти за рестартирането на единния пазар като основен приоритет на ЕС. Тачър също така настоява за създаването на Еворпейски валутен фонд - идея, която придоби особена популярност в разгара на дълговата криза в еврозоната, но не получи необходимата подкрепа.

В книгата си Маргарет Тачър нееднократно пише за „разрушителните последици”, които въвеждането на единната валута ще има върху неефективните икономики на по-слабо развитите страни - факт, който днес вече открито се признава от икономистите и политиците. Според анализ на фондация Карнеги от 2010 година, единната валута е дала тласък в развитието на най-силните икономики в еврозоната, особено на германската, но това е станало за сметка на по-слабо развитите, като Гърция, Испания, Ирландия и Португалия. Нещо, което Тачър предсказва преди 20 години: „Страните с по-слабо развита икономика щяха да бъдат съсипани от единната валута, но те се надяваха да получат достатъчно субсидии, така че съгласието им щеше да бъде оправдано. Случаят с Гърция бе класически. Бях свикнала „гръцки хор” да подкрепя всяко амбициозно предложение, направено от Германия”. Днес е ясно, че цената за тази подкрепа е била твърде висока, а каквото и да са спечелили в замяна, тези страни буквално са го пропилели.

В опитите си да се противопостави на единната валута, Тачър упорито твърди, че ИВС означава икономическо и валутно сътрудничество, а не обща валута. И критикува европейските лидери, че са пристъпили към създаването му умишлено без да определят точното съдържание на съюза и с акцент не на икономическото сътрудничество, а на общата валута - последиците от това решение са очевидни днес. Тачър дори разказва как на съвета в Дъблин през 1990, в отговор на нейното настояване за ясно определение на „политическия съюз”, италианският премиер Джулио Андреоти намеква, че „би било опасно да се стремим към постигането на ясна дефиниция на това какво представлява политическият съюз”.

Опит да бъдат поправени някои от тези пропуски беше направен с Лисабонския договор, който даде нови прамощия на ЕП (спомнете си желанието на германците, описано от Тачър), началото на обща външна политика на ЕС, поста постоянен председател на Европейския съвет, който да олицетворява съюза навън и, може би, да уравновеси твърде голямото влияние на председателя на ЕК Жозе Мануел Барозу. Именно по времето на Тачър Комисията набира непознати дотогава сили и власт, особено в лицето на своя амбициозен председател Жак Делор, когото Тачър обвинява в „натрапчив федерализъм” и склонност към „бюрократични джунджурии”. Според нея е грешка създаването на „една по-мощна Комисия с амбиции за власт, склонна да решава икономическите проблеми по–скоро по бюрократичен път, отколкото чрез пазарния механизъм".

Неизбежно е отново да стигнем до този въпрос, който е основен в политиката на Маргарет Тачър като премиер и е предмет на непрестанните й спорове в рамките на Общността, защото отказва да пусне социализма, лансиран от европейците, „през задната врата”, както обича да казва. 20 години по-късно и година след кризата въпросът докъде трябва да стига държавата в регулацията на пазара отново е особено актуален.

И никога не е губил актуалносттта си в постсоциалистическа България, където липсата на правила и контрол от страна на държавата все повече насърчава общественото негодувание срещу „лошите частници” и подхранва носталгията по „добрата държава”. На европейско ниво, още повече след очевидния провал на някои държави да управляват бюджета и икономиката си и трудностите на повечето, желанието за повече контрол и намеса на пазара също доминират. А какво казва Тачър?

Държавата трябва да установи една рамка от закони, разпоредби и данъци, които да дават на фирмите и на отделните хора свобода на действие. Необходима е също така финансова рамка за политиката.”

Напук на страховете от отминалата и от нови кризи, твърдо вярвам, че Тачър е права. Защото не смятам, че има регулация, която е способна да предвиди всички възможни пазарни сюжети, за да бъде подготвена за тях и още по-малко вярвам, че има регулация, която да не се стреми към свръхрегулация. А това, когато става дума за слаби държави или мощни бюрокрации, е опасно. Истинското управленско умение се изразява в поддържането на минимум правила и максимум контрол върху спазването им. Днес повече, отколкото преди 20 години, е очевидно, че Европа само ще спечели, ако продължи да развива единния пазар в посока падане на всички бариери. Това е изборът, който трябва да направим. И, както показват паралелите с историята, той е правилен.

comments
If you have a comment, please post it here.
Name:  
login not required