English Български
Follow Us
Subscribe
Search : [ ]
|

Европейският съюз се нуждае от нов фундаментален мит

Published on , , София

Политическа екзотика, краен популизъм или обикновена политика е евроскептицизмът, практикуван от все повече партии в днешна Европа? Чий враг е недоверието към ЕС и кой се страхува от него? Това са част от въпросите, които ще бъдат дискутирани публично утре, 4 септември от 10.00 ч. на представянето на новата книга на Любомир К. Топалов „Политически партии и евроскептицизъм” (Political Parties and Euroscepticism, Palgrave, 2012) в Информационния център на ЕС на ул. „Московска” 9 в София.

Д-р Топалов е преподавател по политология в университета „Мейджи” в Токио и старши лектор в програмата „Глобални изследвания” на Североизточния университет в САЩ. Той е асоцииран изследовател в Центъра за изследване на демокрацията в Североизточния университет в Бостън. euinside го потърси за предварителен разговор по някои от фундаменталните въпроси за бъдещето на европейския проект.

euinside: Д-р Топалов, в предварителния ни разговор казахте за себе си, че сте „еврофедералист по интуиция”. Изследването върху евроскептицизма промени ли нещо в тази нагласа?

Д-р Любомир Топалов: Последните десетилетия бяха, наред с останалото, период, по време на който се сблъскаха някои от най-мощните идеи и идеологии: капитализъм, комунизъм, национализъм, тоталитаризъм, демокрация, глобализация, християнски, юдейски и ислямски фундаментализъм и т.н. Те родиха чудовища като тоталитарната комунистическа система или тоталитарния националсоциализъм. Разбира се те дадоха живот или по-скоро катализираха появата и на някои по-добронамерени политически системи, като либералните и социални демокрации в Западна Европа и САЩ. Национализмът обаче доказа, че е една от най-устойчивите идеологии. Той излезе почти без драскотина от този „сблъсък на титаните”, с изключение на един кратък период след края на Студената война, когато „смъртта на националната държава” изглеждаше, очевидно погрешно, почти неизбежна.

Не само като изследовател на тези явления, но и като човек, който преживя един от редките преходи от една система към друга и от една идеология към друга – за щастие без обичайната доза крайно насилие и кръвопролития – аз съм склонен по-скоро да стоя настрана от тези мощни, но разрушителни идеи. Идеята за федерална Европа – една система, която всъщност вече на много нива съществува – очевидно предоставя алтернатива на предишното статукво. Както посочвам в предговора на моята книга, тази идея не е нова и мнозина държавници са се опитвали да я осъществят още във времената, когато срещу нея не са работили толкова много силни алтернативи, както е в наши дни. И все пак тъкмо в наши дни имаме безпрецедентен по обхват политически и икономически съюз в Европа. Това е невероятно!

Както правилно отбелязвате, в сърцето си съм еврофедералист. Но в разума си неохотно съм еврореалист. Интелектуалното любопитство да разчепкам в книгата въпроса за евроскептицизма не беше продиктувано от желание да изследвам „опасностите”, свързани с лични предпочитания като моето собствено пристрастие към идеята за една единна, по възможност федерализирана, Европа. Всъщност интересът ми беше продиктуван от най-обикновеното несъответствие на факти, за което говорих току-що. За да го кажа по-просто, запитах се как е било възможно, въпреки всички налични условия, Европейският съюз да бъде осъществен без да провокира яростна съпротива? Евроскептицизмът е феномен, който се появява доста късно в политическата игра и едва сега започна да набира скорост, при положение че всички условия биха били на негова страна, ако се беше появил много по-рано?

Евроскептицизмът, поне за мен, представлява проявление на естествена съпротива, произхождаща от традициите на национализма и на националната държава, срещу нещо доста иновативно и неестествено – наднационалната политическа и икономическа система на обединените европейски държави. Той е популистки и опортюнистично експлоатирана съпротива, призвана да забави разрушаването на системата, доминирала световния ред – националната държава – и да противодейства на създаването на нови, общоевропейски идентичност и гражданство. Научната значимост на евроскептицизма се състои и в двете – както в продължителното му отсъствие, така и в закъснялата му поява. Само по себе си явлението евроскептицизъм е почти аномалия не заради самото си съществуване, а точно обратното – заради оскъдното си съществуване.

euinside: В предговора към книгата си отбелязвате, че евроскептицизмът днес не е просто опозиция на Обединена Европа, а определяща част от нея. Бихте ли коментирали тази теза от гледна точка на засилващия се евроскептицизъм в новите държави-членки? Различава ли се евроскептицизмът там от този в страните с по-дълъг стаж в ЕС?

Д-р Любомир Топалов: В същината си евроскептицизмът е политически процес дори и в проявлението си на културна идентичност. Ускорената поява на обединена Европа отвъд понятието за общ пазар между независими национални държави – междуправителственият подход – която протича след Единния европейски акт и най-вече през последните 15 години, когато кулминира в Лисабонския договор, естествено предизвиква някаква форма на съпротива. Присъствието на такава съпротива сигнализира, че се осъществява сериозна промяна и процесът на интеграция не е просто вълнение по повърхността. Това е всъщност което имам предвид като твърдя, че евроскептицизмът е определяща част от обединена Европа. Това е, ако предпочитате, лакмусовият тест за факта, че интеграцията пуска дълбоки корени и започва да влияе върху всички аспекти на всекидневието на повече или по-малко нехаещите за тези процеси европейски граждани.

Проблемът с евроскептицизма в Източна Европа е всъщност малко по-различен. Той по-скоро има сходни черти с някои от динамиките в Испания и Португалия по времето около и след тяхното присъединяване към тогавашната Европейска общност: актът на членството не беше просто встъпване в огромния отворен пазар с всичките икономически изгоди, които той носи. Това беше също и определящ момент в демократичното консолидиране на тези страни: един вид признание за постиженията им в посока на политическите, социалните и икономическите реформи, които щяха да им помогнат да се реинтегрират в новата следвоенна, просперираща, демократична Европа.

В Испания през този период например комунистическата и социалистическата партия много внимаваха как и доколко критикуват Европейската общност/Европейския съюз. Всъщност дори днес Испания е сред най-малко евроскептичните държави благодарение на този факт: членството в ЕС беше най-добрият индикатор, че страната е прекъснала връзките си с франкисткото минало. Да бъдеш проевропеец в посткомунистическа Източна Европа също означава искрен ангажимент към демокрацията – мощно легитимиращо стредство в тези общества, деформирани от диктатура и тоталитаризъм.

Изхождайки от тази перспектива, появата на евроскептицизъм в източноевропейските страни е всъщност признак, че както политическите партии, така и обществата са преодолели комплекса си за малоценност, при който едно отхвърляне на ЕС би било автоматично равнозначно на отхвърляне на демокрацията и ревизия на ангажимента да се скъса с тоталитарното минало. Осъзнавам добре разбира се и повечето рискове и негативни последствия, свързани с нарастващата популярност на евроскептицизма, особено в тези страни.

Например както Русия, така и САЩ имат определен интерес от слаба и разединена Европа. Ширещият се евроскептицизъм в изночноевропейските страни е просто един от инструментите за постигане на това. Но все пак аз лично предпочитам да гледам на този процес от различна перспектива: няма нищо по-естествено от съществуването на насрещни гледни точки от всякакъв вид, включително рязка и непоколебима съпротива срещу протичащите промени. Липсата на такава съпротива всъщност задушава истинския дебат за създаването на общата европейска идентичност, който е вероятно най-трудната част от голямата промяна, която носи европейската интеграция.

euinside: Анализирайки поведението на политическите партии, пишете, че едва напоследък заставането на евроскептични позиции започна да носи електорални ползи. Това означава ли, че най-после могат да отпаднат „обвиненията” към ЕС, че е проект на политическите елити?

Д-р Любомир Топалов: ЕС е безспорно проект на политическите елити. И то не на всички елити, а на традиционните – тези, които са свързани с централните политически партии. Неговото осъществяване, поне в началните етапи, беше постигнато напук на всички неблагоприятни стечения на обстоятелствата най-вече благодарение на това, което политолозите двусмислено наричат “допускащ консенсус” (permissive consensus). Това разбира се не е цялата картина. От ранните стадии на Студената война чак до 70-те години съпротивата срещу Европейската общност беше политически свързана с отминалия идеологически сблъсък между комунизма и нацизма. Крайно левите и крайно десните партии трябваше много да внимават да не бъдат възприети като ревизионисти на следвоенния световен ред, защото в такъв случай те рискуваха да загубят легитимност.

Което е още по-парадоксално, някои от най-изявените защитници на евроскептицизма в наше време – например френският Национален фронт и бившия му лидер Жан-Мари Льо Пен или покойният лидер на австрийската Партия на свободата Йорг Хайдер – в началото гледаха на европейската интеграция като на средство да се изправят срещу мощта на традиционните политически елити; като начин да ги отслабят чрез наднационален политически и икономически контрол. Скоро след това обаче те осъзнаха, че европейската интеграция всъщност е могъщо средство за разширяване и консолидиране на реалната власт на традиционните политически партии, а не за нейното намаляване.

Един кратък преглед на еврокомисарите, който аз представям в моята книга, показва, че през годините членовете на ЕК почти изключително са били набирани от средите на традиционните партии. Тези партии също така се намират на ключовите места при определянето на дневния ред, когато става дума за разпределяне на средствата от европейския бюджет – като се започне от земеделските субсидии и се стигне до структурните и кохезионния фонд.

Проблемът не е в това, че ЕС е един елитен проект

Ако не беше елитен проект, нямаше да имаме днес Европейски съюз. Проблемът е, че тези елити трябва да се изправят срещу все по-евроскептични избиратели, чиято идентичност е в конфликт с новата реалност, но „не им стиска” – разговорно казано – да отстояват позициите си. Накратко проблемът на ЕС е, колкото и еретично да прозвучи, демокрацията. Пътят на днешното оцеляване на ЕС все повече минава през по-голяма политическа и фискална федерализация – един процес, който трябва да се разглежда през призмата на динамиките за изграждане на нации. Ако историята на изграждането на нации ни учи на нещо обаче, то е, че демокрацията не е отговора, а може с пълна сила да бъде проблемът.

Исторически погледнато изграждането на нации винаги е било проект, провеждан от елити. То не е, а и противно на разпространеното погрешно схващане никога не е било, спонтанен процес отдолу-нагоре. Ако не друго, нациите са се оформяли въпреки желанията на хиляди малки и некохерентни групи и техните тясно дефинирани интереси, които по-късно са били обединявани в нациите. Често цитираното изказване от XIX век на Масимо д’Азелио „Създадохме Италия, сега трябва да създадем италианците” е просто един от многото примери за тази тенденция.

Съединените щати например не са станали единна държава или функционираща регионална сила, докато не са преминали през тежка гражданска война, която създаде общата национална идентичност заедно с наложената легитимност на институциите на федералната власт, което полага основите на съвременния американски исторически мит. В някои случаи прехвърлянето на мост към общата идентичност става бавно или изобщо не се случва, както еднозначно демонстрира това в наши дни растящата подкрепа за сепаратистката Северна лига в Италия, Euskadi Ta Askatasuna (ЕТА) в Испания, Шотландската националистическа партия и други сепаратистки движения в Европа.

euinside: Темата на дискусията, в която ще участвате и която е базирана на новата Ви книга, е „Кой се страхува от евроскептицизма?”. Бихте ли анонсирали част от тезата си за читателите на euinside?

Д-р Любомир Топалов: Вече изложих някои от основните точки на тезата си в дискусията: вълната от евроскептицизъм, въпреки всички рискове и опасности, които тя съдържа, е сама по себе си проявление на една положителна тенденция - издигането на европейската тематика от политика от „втора величина” в традиционна политика. Това е наистина здравословна тенденция към демократизиране на ЕС. Дебатът за европейската интеграция трябва да съдържа противоположни възгледи, включително и много остри антиевропейски позиции. За разлика от националната идентичност, която обикновено се изковава чрез митове, паневропейската идентичност не бива и не непременно минава през разрушаването на съществуващата идентичност и през изобретяването на нови митове. Тя е по-скоро призвана да допълни съществуващите идентичности. Тя не е процес на изключване, а на приобщаване.

Евроскептиците, без да щат, изпълняват освен това и много важна роля.

Те предлагат особен вид критика, чийто краен резултат е засилването на интеграционния процес. Липсата на прозрачност в начина, по който Европейската комисия взема решенията си например, или тромавата бюрократична система в Брюксел и т.н. са много валидни критики. Съмнително е примерно дали Европейският парламент – по мое мнение една от най-важните институции в бъдещия ЕС – щеше да придобие всички тези правомощия, които отвоюва напоследък, без съществуването на нужда от по-нататъшно демократизиране на ЕС като отговор на основателната критика от страна на някои евроскептици.

От друга страна трябва да сме нащрек за опасностите, които вървят заедно с някои екстремни форми на евроскептицизма. Най-явната е начинът, по който евроскептиците влияят върху политическите процеси на вътрешно ниво заради нарасналата си сила в условията на настоящата европейска криза. Един известен политолог - Робърт Пътнам - има теория за начина, по който правителствата преговарят на две нива – едното е на национално, а другото е на международно. Точно това се случва с европейските политически лидери заради общото нарастване на евроскептицизма сред избирателите.

Европейските лидери се явяват на срещите на върха, но не успяват да се справят решително с належащите въпроси, а вместо това използват тези срещи, за да извлекат вътрешнополитически дивиденти. Или се съгласяват за политически непопулярни решения и веднага бързат да се отрекат от тях в момента, в който стъпят на родна земя. Днешните европейски лидери са всъщност в ролята на апостол Петър, който се отрича и се отказва от Исус преди пропяването на петлите и са принудени от нарастващо евроскептичната публика по същество да се отрекат от европейската интеграция по подобен начин.

В настоящата криза с еврото например управляващите проевропейски елити станаха жертва не само на режима на строги ограничения. Те бяха погълнати от надигащото се цунами на още по-ясно изявен евроскептицизъм. През последната година проблемът с Европа мина през един критичен праг и стана избирателна тема от първа ръка. Но не се заблуждавайте – евроскептицизмът не е нов идеологически вододел; той е просто нова маска на стара изборна стратегия, експлоатирана от популисти. За разлика от това, което евроскептиците се опитват да ни убедят, евроскептицизмът не е някакъв вид идеологически подхранвано разцепление, а популистка маска, зад която рационални и безскрупулни маргинални политически актьори маскират ламтежа си за власт.

Сама по себе си европейската интеграция е предпочитаното бойно поле на евроскептиците – всъщност то е единственото, на което те могат да влязат в битка и потенциално да спечелят. А критиката срещу европейските институции, на които липсва демократична подплата, е любимото им оръжие. Истинската опасност не е в това, че те стават електорално по-видими. Тя е в начина, по който го правят, легитимирайки съпротивата си срещу по-нататъшната европейска интеграция чрез злоупотребата с една концепция с голяма разпознаваема мощ сред европейските избиратели – самата демокрация.

euinside: Кризата в еврозоната за пръв път от много време „вкара” новините от Брюксел в домовете на хората. Успяват ли според Вас европейските лидери да се възползват от тази възможност да обяснят на гражданите защо ЕС е необходим?

Д-р Любомир Топалов: Иван Кръстев е прав, като отбелязва в една скорошна своя публикация, че опасността от дезинтеграция витае във въздуха и че проинтеграционните елити са не просто подложени на натиск, но и сковани от страх и неподготвени да платят високата политическа цена да се изправят и да защитят позициите си, да вземат решения, които всъщност могат да доведат до противоречиви и непреднамерено фатални последици. Страхувам се, че не са множко политическите лидери, които днес имат куража да посрещнат реалните проблеми и да действат. Политиците са болезнено рационална и прагматична порода същества и имат естествена склонност да избягват трудностите в най-добрите традиции на утилитаризма на Джеръми Бентъм. Затова от тях едва чуваме, ако изобщо това се случи, някакъв реален дебат за бъдещето на Европа.

Не искам да намесвам тук прекалено много теми, но само за да илюстрирам последната теза, ще отбележа, че политическата и икономическата цена, която германските и френските лидери нямаха куража да платят през 2010 и 2011 заради еврокризата и по-специално въпроса за Гърция, се разпространи в цялата еврозона и освен факта, че удари силно големи страни, като Испания и Италия, сега застрашава да погълне и самата Франция. Всичко това е пряко свързано с посредствеността на сегашния политически елит, който не желае да взима скъпоструващи решения и да се изправи пред техните последици. Тази посредственост, това късогледство и липсата на ангажимент са опасната среда, която подхранва евроскептицизма и дивия популизъм, които после биват експлоатирани от конформистки лидери и могат да се разпространят като опасен тумор, който е в състояние да спре европейския проект или дори нещо по-лошо. Знанието за тези заплахи, а и за останалите, е необходима част от признаването на ролята, която евроскептицизмът изпълнява в съвременната вътрешна и европейска политика. Тъжно е обаче, че европейските лидери не намират сила да защитят активно ползите от Обединена Европа. Виждаме ги да се обясняват, оправдават и извиняват, вместо да демонстрират действителен ангажимент.

euinside: След по-малко от година ЕС ще има 28 страни-членки и над 60-годишна институционална история. Глобалните предизвикателства пред Съюза обаче се увеличават – кризата в еврозоната, загубата на конкурентоспособност, проблемът с имиграцията и т.н. Не мислите ли, че сегашният възход на евроскептицизма подсеща и за това, че е време да се актуализира основният европейски наратив - този за просперитет чрез мир – тъй като става все по-неразбираем за поколенията, които никога не са изживявали война?

Д-р Любомир Топалов: Опитът от последните 20 години демократизация по света, наред с нарастващия брой на т. нар. „обратни вълни” на демократизация – т.е. завръщането на някои по-изтънчени форми на авторитаризъм – ясно показа два проблема. Първо, че без икономически резултати демокрацията постепенно губи легитимност и става – както се случи в Русия през 1990-те години – кухо понятие. И второ, че без някои фундаментални идеи – направо казано, без някакъв вид мит – нейният raison d’etre губи смисъл. Европейският съюз действително се нуждае и от двете – икономически подем и някакъв преработен фундаментален мит, който да е разбираем за новите поколения, чиято представа за войната е далечна и неясна. Неслучайно двете предишни проявления на идеята за Обединена Европа – веднъж през 1920-те години и втори път късно през 1940-те – се случиха непосредствено след двете опустошаващи световни войни.

Много хора са склонни да приемат трудно постигнатите ползи от процеса на европейска интеграция за даденост и не успяват да оценят нейните всекидневни, привидно рутинни проявления. Но в тези проявления може да се открие истинската стойност на нейното съществуване. Мирът и просперитетът са фундаментални ползи, но неясни за тези, които не са изстрадали ужасите на една война и на бедността, точно както липсата на демокрация е неразбираема за поколенията, които не са изстрадали произвола и нечовешкия терор на тоталитаризма. Затова и такива фундаментални понятия биват за съжаление най-добре оценени, едва когато бъдат загубени. Но това не означава, че трябва да ги загубим днес, за да ги оценим. Колективната памет чрез образование е подходяща алтернатива. Това е в своята същност един вид мит, който е необходим. И когато използвам думата „мит”, аз нямам предвид, че това е нещо нереалистично, като фантазия или фикция. По-скоро имам предвид създаването на един опростен и лесен за разбиране образ на основния raison d’etre на ЕС.

euinside: Разбирането за европейската идентичност изглежда е много по-избистрено извън Европа, отколкото в самата Европа. В същото време общественото съзнание и в Европа, и извън нея упорито разграничава понятието „Европа” от понятието „Европейски съюз”. При положение, че, както самият Вие отбелязвате, все още няма европейски „демос”, който да направи спойка между тези две понятия, как според Вас ще се развие все по-често повдиганият напоследък въпрос за демократичната легитимност на европейските институции?

Д-р Любомир Топалов: Създаването на обща европейска идентичност и в крайна сметка на единен европейски „демос” не е нещо, което може лесно да се случи в рамките на едно или две поколения. Но ние вече имаме наченките на такава обща идентичност. Достатъчно е да се вгледаме в начина, по който милиони хора в Европа реагират на световните предизвикателства през последните 10 години – от 11 септември, през войната на Буш в Ирак, движенията „Окупирай” или много показателното скорошно задушаване на една невинна проява на опозиция срещу Путин от страна на три млади момичета. Във всички тези моменти една силно хетерогенна социална група от европейски граждани реагира по един повече или по-малко сходен начин.

Колкото до т.нар. „демократичен дефицит” в ЕС и неговите институции, критиката е много пресилена, предимно от евроскептиците, но е също и резултат от собствените пропуски на ЕС. Т. нар. копенхагенски критерии – списък от демократични изисквания към страните-членки и кандидатките, който често бива хвален като вероятно най-голямото демократизиращо усилие на всички времена -като цяло беше един нескопосано съчинен и зле приложен инструмент за задържане на източноевропейските и турските „варвари” пред портата. Подкрепящата презумпция беше, че ако всички страни-членки са демократични, значи и ЕС е такъв. Но в действителност това беше погрешна логика. Просто защото дори ако „елементите” на една система са демократични, то това не означава само по себе си, че и самата система трябва да бъде такава. Това са всъщност някои от най-съществените аргументи на евроскептиците днес – ЕС е недемократичен, тромав, бюрократичен, непрозрачен, корумпиран и нарастващо политически и икономически всевластен субект.

И все пак ЕС не е всъщност недемократичен. Европейската комисия например е съставена от политици, които не само са утвърдени и уважавани в съответните им вътрешнополитически среди, но и полагат клетва да служат на европейските, а не на националните интереси. В добавка – Лисабонският договор установи нова процедура за подбор на кандидатите и, както за жалост показа случаят с първата българска номинация за еврокомисар, процедурата за назначаване изобщо не е тривиална и предопределена. Европейският съвет от своя страна е съставен от демократично избрани държавници.

А Европейският парламент представлява най-голямото в света практикуване на демокрация, което се провежда едновременно в множество държави. Вярно е, че всички тези институции се нуждаят от допълнителни реформи, за да станат по-демократични и отчетни пред европейските граждани. Това ще им помогне да бъдат припознати от хората за по-легитимни. Но за да стане това, се нуждаем от реформи, които ще превърнат Европа във федерален политически субект с единна фискална, външна, вътрешна, отбранителна, здравна, образователна и т.н. политики. Само тогава ще можем да видим създаването на истински европейски демос.

comments
If you have a comment, please post it here.
Name:  
login not required