English Български
Следвай ни
Абонамент
Търсене : [ ]
|

Запад, хванат на тясно

публикувано на , , София

За разлика от войните в Афганистан и Ирак, ситуацията с Арабската пролет хвана Запада на тясно. Никой не я очакваше, никой не се беше подготвил. Не случайно споменавам Афганистан и Ирак в едно изречение с Арабската пролет. В първия случай става дума за "налагане" на демокрация отвън, а във втория - доброволен изблик отвътре за демокрация. Впрочем и в първия случай може да се говори за липса на солидна подготовка - факт, който беше признат доста по-късно. Западът, в частност САЩ, не беше включил в сметките си, че предоставянето на свобода и демокрация на народи, които са били жертви на диктатура и нямат никаква представа що е то държавност е огромен риск не само за сигурността на самата държава, но и за региона, в който се намира.

Още по-страшно е, когато падат тоталитарни военизирани режими и то в много лош момент. Във времената на икономически просперитет (преди кризата от 2008-а) Съединените щати с готовност увеличаваха дълговете си, за да участват навсякъде, където има значим конфликт. Европейският съюз пък беше твърде зает с институционалното си изграждане и не му беше до външни конфликти. Сега обаче, под тежестта на огромните дългове и трудната политическа обстановка, Вашингтон остави Либия и Арабската пролет на Европа, като избра да участва по-скоро формално.

ЕС видя в това възможност, само че се оказа неподготвен за нея, неподготвен за мащаба, особено след като се наложи да действа на два фронта - вътре, с прииждащите стотици хиляди имигранти и бежанци и навън, с близкото съседство, в което вече бяха инвестирани милиарди, а тепърва трябва да се инвестират още, за да се гарантира стабилността и нормалния търговски поток. Въпреки това обаче, колкото и странно да звучи, ЕС изглеждаше по-единен в това какво трябва да се случи в Средиземноморието, отколкото САЩ.

САЩ изпаднаха в изолационизъм

Една от причините САЩ да се отворят към света с решението си да се намесят в Първата световна война беше, че е крайно време да се излезе от изолационизма и страната да заеме полагащото й се място във формирането на глобалните процеси. Процесът на отваряне продължи с бурни темпове и може да бъде запомнен основно с военни участия - двете световни войни, атомната бомба в Хирошима и Нагасаки, войната във Виетнам, Студената война, двете войни в Ирак, Афганистан. Тази проактивна външна политика на Съединените щати направи от страната суперсилата на 20-ти век. Безспорно.

Всяко нещо обаче си има цена и тя не се измерва само в пари. От 2008-а година насам Вашингтон трябва да се бори не само с последиците от глобалната финансова и икономическа криза, в която е основен участник, а и с тежкото бреме на неуспешните войни в Афганистан и Ирак, удавили суперсилата в дългове и лош имидж навсякъде по света, но особено в мюсюлманския свят. Това е и причината, заради която президентът Барак Обама избра да изглежда нерешителен в очите на политическите си опоненти във Вашингтон, но да действа предпазливо при първите пъпки на Арабската пролет - Тунис и Египет.

Икономическата му политика, но особено външната, се превърнаха в акцент на критиките на Републиканската партия в надпреварата за президентските избори в САЩ през 2012-а година. Но именно поведението на републиканските президентски кандидати се оказа най-силното доказателство за това, че глобалната суперсила се завръща към изолационизма.

Вестник The New York Times цитира реакциите на няколко републикански президентски кандидати, които демонстрират ясно неувереността коя е най-правилната стратегия в този случай. Така например, един от най-изявените републикански кандидати, Мит Ромни, беше твърде активен в обвиненията си срещу президента за това, че затлачва мисията като разширява операциите на Съединените щати в Либия отвъд патрулирането на зоната, забранена за полети. "Сега президентът казва, че трябва Кадафи да се махне. Кой ще държи Либия, ако се отървем от правителството там?", Ромни е цитиран да казва в Ню Хемпшир преди месец.

В понеделник обаче, 22 август, след новината за нахлуването на бунтовниците в столицата Триполи, Мит Ромни заявява в интервю за Fox Business Network, че "светът празнува идеята за отърваване от Кадафи". Той призовава новото правителство на Либия да екстрадира Абделасет ал-Меграхи, осъден за бомбения атентат над Локърби през 1988-ма година. Меграхи беше осъден от съд в Шотландия, но беше върнат за доизлежаване на присъдата в Либия преди 2 години, срещу което Вашингтон остро възрази.

Джон Хънтсман, който беше посланик на САЩ в Китай и част от външнополитическия екип на Барак Обама, а сега кандидат за президент, е един от най-яростните критици на действията на президента в Либия, посочва The New York Times. Губернаторът продължава да смята, че намесата в Либия е била грешка и не е съществена за националния интерес. В официалното изявление на г-н Хънтсман обаче, също от понеделник, се посочва следното: "Предстоящото падане на полковник Кадафи е една глава от развиващата се история на една страна с вълнения. Кадафи е дългогодишен противник на свободата, а аз се надявам - а би трябвало и целият свят [да се надява] - че поражението му е крачка напред към отвореността, демокрацията и човешките права на народ, който силно го заслужава".

Членът на Камарата на представителите, Мишел Бакман, една от жените-кандидати за президентския пост, единствена остана вярна на първоначалната си позиция: "Аз се противопоставих на военната намеса на САЩ в Либия и се надявам, че нашата интервенция е на път да приключи". Все пак тя изрази надежда, че новото правителство ще бъде "добър партньор на Съединените щати и на международната общност".

ЕС на Франция и Германия и ЕС на останалите

Макар ЕС да изглеждаше по-единен в реакциите си спрямо ставащото в южното му съседство, Арабската пролет очерта няколко разделителни линии в съюза. Тези разделителни линии се оказаха твърде дълбоки и може съвсем спокойно да твърдим, че на практика разделиха ЕС на няколко части. Първата и основна, водеща част е ЕС на Франция и Германия. Тази част, ръководена от двете основателки на европейската общност подходи агресивно и по отношение на ситуацията в Средиземноморието. Френският президент Никола Саркози не губи време в търсене на прословутите европейски компромиси, а набързо организира военна намеса в Либия, което доведе и до бързото организиране на операция на НАТО. Твърде индивидуалните действия на френския лидер предизвикаха мърморене в Европейския съюз, което обаче бързо премина в мълчаливо съгласие.

Германия, макар да имаше задръжки, застана зад Франция, за да може да използва ситуацията в своя полза при други случаи. Силен съюзник на Франция в този случай се оказа и Великобритания.

ЕС на институциите беше по-предпазлив и се водеше от принципа на внимателното оглеждане на ситуацията. Тази част беше хваната неподготвена от ЕС на Франция и Германия и затова концентрира усилията и ресурсите си върху хуманитарния аспект на ситуацията в Либия и Средиземноморието като цяло. Но, ако ЕС на Франция и Германия водеше проактивна политика, то ЕС на институциите беше по-скоро реактивен.

ЕС на засегнатите е друга част на общността, която се оказа заклещена в капана на засегнати икономически и социални интереси. Най-изявен нейн представител е Италия, която от години страда от притока на имигранти от северна Африка, но пък за сметка на това поддържаше твърде добри отношения с полковник Муамар Кадафи, който беше поел ангажимент да спира имигрантите още на африканския бряг, а Италия развиваше петролната си индустрия в Либия.

България пък е жертва на собствената си несигурност и липса на външнополитическа тежест. След като подходи необмислено при залавянето на българските медици от режима на Кадафи по обвинение в умишленото заразяване на близо 400 либийски деца с вируса на СПИН, а после водеше унизителна външна политика с цел спасяването им от смъртна присъда, София отново демонстрира колебливост и неувереност като първо заяви твърдо, че няма да подкрепи Преходния либийски съвет, тъй като в него са включени представители, участвали пряко в мъченията на медиците, но след това, в името на единната европейска политика не просто прие Преходния либийски съвет, а дори и го призна като легитимна власт. Последното се случи отново унизително, след като София призна съвета за върховна легитимна власт заедно с Хърватия. Точно както постъпи и с признаването на независимостта на Косово, когато българската дипломация обяви признанието в съвместна декларация с Хърватия и Унгария.

За един пробит долар и няколко барела

И докато Западът ближе раните на дълговото бреме и вътрешните проблеми, се задават нови предизвикателства. Стават все по-ясни признаците за разпределение на богатите петролни ресурси на Либия. Преди войната Либия произвеждаше около 2% от световното производство на петрол или 1,6 млн. барела дневно, а резервите се оценяват, че при същите темпове на използване ще стигнат за 80 години. Подобно на ситуацията в Ирак, най-облагодетелствани от "възстановяването" на страната ще бъдат страните, които подкрепиха бунтовниците.

И макар Италия да се колебаеше и първоначално да настояваше режимът на Кадафи да остане, италианската петролна компания Eni първа се завърна в Либия. Италианският външен министър Франко Фратини обяви, че екип на компанията вече е пристигнал на място, за да разгледа възможностите за рестартиране на петролните мощности в източната част на страната. "Мощностите са изградени от италианци, от групата Saipe, и следователно е ясно, че Eni ще играе ролята на номер 1 в бъдещето", заявява Фратини по държавната телевизия RAI, цитиран от EurActiv.

Бунтовниците от своя страна казват, че нямат проблеми със западняците. "Ние нямаме проблем със западни страни като италиански, френски или британски компании. Но може да имаме някои политически проблеми с Русия, Китай и Бразилия", заявява Абделджалил Маюф, мениджър на информацията на либийската бунтовническа петролна фирма AGOCO, цитиран от Ройтерс. Около 75 китайски фирми са работили в Либия преди войната с около 36 000 души персонал и 50 проекта, твърдят китайски медии, цитирани от Ройтерс. Китай се въздържа и не наложи вето на военните операции през март в Съвета за сигурност, когато беше приета резолюция, разрешаваща на НАТО да започне военна кампания срещу силите на Кадафи. Пекин обаче осъди нападенията и призова за постигането на компромис между правителството и бунтовниците.

"Изгубихме Либия напълно", пък е казал Арам Шегунтс, генерален директор на руско-либийския бизнес съвет през Ройтерс. "Нашите компании ще загубят всичко там, тъй като НАТО ще им попречи да си вършат работата в Либия", смята още той. Русия също първоначално се възпротиви срещу намеса в Либия, но се въздържа от налагането на вето.

Големите печеливши от смяната на режима в Либия ще се окажат страните от Близкия изток, особено Турция. Въпреки че Анкара също беше хваната на тясно, дипломацията на страната бързо се окопити и подкрепи стремежа на всички народи в региона към свобода и демокрация. Като съпредседател на контактната група за Либия, Турция беше домакин на първата среща за бъдещето на Либия. Дипломати от 29 страни се събраха в Истанбул за среща на контактната група - коалиция от арабски и европейски правителства, САЩ и Турция. На срещата, според CNN, е имало представители на НАТО, Африканския съюз, ООН, ЕС, Арабската лига, Съветът за сътрудничество в Залива и либийския Национален преходен съвет.

На срещата беше отправен призив 1,5 млрд. долара от сметки на режима, блокирани от САЩ, да бъдат незабавно отпуснати на преходното правителство. Буквално часове след този призив, Съветът за сигурност на ООН одобри незабавното вливане на 1,5 млрд. долара в Либия. Парите са необходими спешно за предоставяне на основни услуги, най-вече електричество. Освен това, пари ще са нужни и за изграждането на политическа подкрепа за лидерите на бунтовниците, за да се опитат да консолидират контрола върху страната след 41 години управление на полковник Кадафи.

Все още е трудно да се прецени колко точно пари ще са нужни, за да може да се избегне превръщането на Либия в черна дупка. Опитът обаче, както в Ирак така и в Афганистан показва, че когато не са инвестирани средства в политическа опозиция десетилетия наред, трудно може да се очаква да бъде изградена стабилна държвност в страна с тоталитарно минало и особено с добри петролни ресурси. Още повече, че не е никак ясно какви са намеренията на преходния съвет за бъдещето на страната. В неделя съветът прие конституционна декларация, чийто текст обаче не може да бъде намерен в интернет. Читател на euinside ни изпрати линк към страницата на фондация Херитидж в САЩ, където се появи линк към текст на английски, за който обаче все още не може да се потвърди дали е автентичен.

Особено притеснителен е член 1 в проекта, в който се посочва, че Ислямът ще бъде основната религия в новата независима демократична държава, а принципният източник на законодателство ще бъде Шериатът (ислямското законодателство). В същия този член се посочва, че държавата ще гарантира на немюсюлманите свободата да изповядват своите религиозни права. Идеята на тази конституционна декларация е да създаде правов ред в преходния период, който ще бъде ръководен именно от съвета на бунтовниците.

Европейският съюз засега приветства развитието на събитията в Либия, САЩ - също. Това, което е болезнено ясно обаче е, че нито едната сила, нито другата имат думата, което може да се окаже твърде лошо, защото независимо, че Западът допусна множество грешки факт е, че той е доказал, че може да се учи от тях и да бъде ценен източник на съвети и опит. Що се отнася до финансовата подкрепа, надали ще може да се разчита на много, както преди, затова и битката кой ще спечели властта над петролните залежи ще е ключова.

коментари
Ако имате коментар, може да го напишете тук.
Име:  
Полето 'Име' не е задължително. Ако го оставите празно, вашия коментар ще бъде създаден с автор: 'anonymous'. Можете да се регистрирате на нашия сайт и тогава коментарите ви ще бъдат наименовани автоматично с името на вашия потребител.