English Български
Follow Us
Subscribe
Search : [ ]
|

Не е политиката на икономии, глупако, а структурните реформи!

Published on , , Загреб, Twitter: @AdelinaMarini
Last change on

Много е трудно в среда на бързо набиращи популярност популисти да се провежда политика на поправка на чужди грешки, която обикновено води до социално недоволство, а често и до предсрочни избори. Още по-трудно това става в един изключително сложен организъм, какъвто е Европейският съюз. Затова и първият сигнал, че нещо може и да е сгрешено, предизвиква силни трусове. Точно такъв е случаят с академичните спорове между остеристите и харчистите (защитниците на бюджетни икономии и онези, които се застъпват за повече разходи в подкрепа на икономическия растеж и заетостта).

Грешката на Райнхарт и Рогоф

През 2010 г. двама икономисти от университета в Харвард, Кармен Райнхарт и Кенет Рогоф, представиха свое задълбочено проучване, в което изследват съотношението правителствен дълг спрямо икономическия растеж в продължение на двеста години и установяват следната зависимост: при публичен дълг над 90 на сто от брутния вътрешен продукт, икономическият растеж е значително затруднен, като се забелязват много случаи на рецесия. Изследването им се цитира изключително много, тъй като публикуването му съвпада с пика на дълговата криза в еврозоната (обърнете внимание на думата "дългова"). През 2012 г. обаче, един студент от университета Амхърст в Масачузетс получава задачата да повтори анализа на Райнхарт и Рогоф. Задачата се оказва толкова трудна, че в опитите се включват и преподавателите на младия Томас Хърндън.

Хърндън и преподавателите му установяват, че в екселската таблица на Райнхарт и Рогоф има грешка, в резултат на която харвардските професори са включили 15 от общо 20-е страни, които са анализирали. От уравнението изпадат Австралия, Австрия, Белгия, Канада и Дания. Грешката е разкрита след официалното публикуване на анализа им на 15 април, който предизвика огромна вълна от възмущение и политическа истерия. Професорите Райнхарт и Рогоф са подложени на остри нападки и дори смъртни заплахи за това, че техните научни данни са довели до масовото уволнение на работници и до съсипването на хиляди човешки съдби.

4 години по-рано

Ако се върнем назад в началото на дълговата криза в еврозоната, ще видим, че не е никак случайно, че тя е наречена именно дългова, въпреки че имаше многократни опити да бъде преименувана на "криза на доверието", което всъщност е едно и също. В резултат на глобалната финансова и икономическа криза, чието начало беше положено с фалита на гигантската финансова компания "Лимън брадърс", немалко правителства прибегнаха до финансови инжекции с цел да спасят икономиката да не пострада заради рухването на финансовия сектор. Тази помощ обаче доведе до набъбване на публичните дългове на редица държави, особено в еврозоната, която допълнително страда от не просто неизравнени, а дори и недостатъчно приближени нива на конкурентоспособност, сходни виждания за икономическата и фискалната политика. Не на последно място липсваше и каквато и да било осезаема координация на икономическите и бюджетните политики.

Всички никнещи като гъби след дъжд проблеми в еврозоната, а и в целия ЕС, получаваха светкавично за европейските традиции решение, в резултат на което интеграцията в ЕС, а особено в еврозоната е значително по-дълбока, отколкото в началото на кризата и преди нея. Съществен елемент от всички предприети мерки беше ограничаването на разходите с цел намаляване на бюджетните дефицити и дълговото бреме, което пък от своя страна генерираше паника на пазарите за външно финансиране. Страните, които получиха помощ от ЕС и МВФ на практика бяха изключени от международните дългови пазари, заради непосилната цена на отпусканите заеми в резултат на нервността на инвеститорите.

Интересното обаче е, когато се гледат данните за дълга през годините, че не страните, които натрупаха дълг за да спасят икономиките си, са проблемните. Онези, които пасват изцяло в анализите на Райнхарт и Рогоф са страните, които от години имат високи нива на публична задлъжнялост. При тях и икономическият растеж е или твърде анемичен, или се дължи на други фактори. Такъв е случаят на Гърция например, за която данните на ЕК, които започват от 1993 г., показват, че още тогава гръцкият дълг е бил изключително висок - 98.4% през периода 1993-1997 г. до 170% през 2011 г., когато е договорено и първото подстригване на кредиторите. С огромни дългове е и Италия и то също отдавна. В периода 1993-1997 г. италианският публичен дълг е над 100% (119%). За 2012 г. той е вече 127 на сто, а очакванията за тази година са да премине 130 на сто от брутния вътрешен продукт.

Белгия също е "болна" отдавна. Дългът и в периода 1993-1997 г. е близо 130 на сто, който спада през годините до под сто процента, но тази година се очаква отново да ги премине и да бъде 101.4 на сто от БВП. По отношение на икономическия растеж в контекста на дълга данните са разнородни. За Гърция например графиките на ръста на БВП показват, че в периода 1993-1997 г. страната е имала анемичен растеж от 1.7%. Той обаче се ускорява значително в следващия 4-годишен период и достига до 3.8 на сто, което може да се отдаде на въвеждането на единната валута, но трябва да се припомни също така, че Гърция беше фризирала макроикономическите си данни, за да може да изпълни критериите за членство във валутния съюз. При Италия обаче икономическият растеж се движи постоянно под 2% през целия период до рецесията.

Картината при Белгия е също в подкрепа на твърдението на Райнхарт и Рогоф, тъй като растежът й в периода на дълг над 100% от БВП е под 2% от БВП, докато в периода на намаляване на дълга и ръстът се вдига.

Баста

В известен смисъл дебатите отдавна са излезнали от полето на академичността и са в сферата на политиканстването. Политици и анализатори се надпреварват да заявяват "казахме ли ви", без обаче да предлагат достатъчно убедителни аргументи, а още по-малко нов курс. Ситуацията между остеристи и харчисти ескалира още в началото на годината, когато главният икономист на МВФ Оливие Бланшар представи работен документ, в който на практика  признава, че прекаленото ограничаване на разходите е било прът в колелата на икономическия растеж. Още тогава Европейската комисия в лицето на финландския заместник председател и еврокомисар по икономическите и паричните въпроси Оли Рен заяви, че политиката на фискална консолидация трябва да продължи. Думите му бяха подкрепени от собствен документ на икономическата дирекция на ЕК, в която ясно се посочваше, че на практика никой никога не е пречил на правителствата едновременно с фискалната консолидация да провеждат и стимулиращи растежа политики.

Най-голям удар обаче Комисията получи именно от разкриването на грешката на Райнхарт и Рогоф. Тази новина предизвиква объркване, в резултат на което председателят на Комисията Жозе Мануел Барозу беше принуден да заяви, че вече се достигат лимитите на настоящите политики. Тази реплика беше подхваната от медиите и цитирана многократно, само че като твърдяща, че вече е достигнат този лимит. Това, което г-н Барозу всъщност каза [на английски език] на 22 април е, че "настоящите политики са подходящи в условията на намаляване на най-голямото предизвикателство, което имаме днес и то е предизвикателството на неустойчивия дълг - публичен и частен - нуждата от издължаване, нуждата от поставянето на Европа на стабилна основа, така че Европа да бъде по-конкурентоспособна и да има отново растеж, но растеж, който е устойчив, тъй като това, което научихме и за мен е най-големият урок от кризата, урок, който все още не сме си извклекли напълно, е, че растеж, базиран на дълг, не е устойчив".

Разликата между това, което той казва и това, което се чу в медиите е значителна, нали? А първият заместник-директор на МВФ Дейвид Липтън се включи в спора като заяви, че страните трябва да имат ясни и конкретни ангажименти за средносрочна фискална консолидация, която да бъде разглеждана случай по случай, а консолидационните мерки да бъдат подбирани изключително предпазливо. Думи, които може да бъдат изтълкувани в подкрепа и на двата лагера. Това не попречи обаче Оли Рен да бъде буквално разпънат на кръст в икономическата комисия на Европейския парламент на 25 април, когато евродепутати от всички страни го атакуваха остро. Според един от влиятелните евродепутати, Jean-Paul Gauzes (ЕНП, Франция), в моменти на криза политиците се нуждаят от кураж и убеденост, но в последните месеци тези качества не се наблюдават у ЕК, отбеляза той.

Оли Рен подчерта за пореден път, че високите нива на публичен дълг в Европа ерозират устойчивия растеж и създаването на работни места. Португалската евродепутатка от групата на социалистите и демократите Elisa Ferreira атакува заместник-преддедателя на ЕК дори по-остро като заяви, че идва от страна, която е следвала всички препоръки - и на тройката, и на ЕК, до последната буква. Дългът от 93% от БВП достигна до 124%, безработицата вече е на нива от 19 на сто, а брутният вътрешен продукт постоянно спада. Така че, стига, каза тя и добави, че се върви към катастрофа. Оли Рен я изкара извън нерви като й припомни, че всяко действие си има последици.

Португалия беше на ръба на фалита и затова ЕС и МВФ се съгласиха да подкрепят страната, за да избегне фалита. Разбирам, че корекциите са трудни за гражданите, но фискалната консолидация трябва да бъде ориентирана към растежа и да бъде социално приемлива, продължи г-н Рен. "Няма нужда да си слагате слушалките, г-н комисар, запомнете само една-единствена дума - basta", почти изкрещя португалската евродепутатка, което беше посрещнато от еврокомисаря с ледено изражение на лицето. Philip Lamberts (Зелени, Белгия) заяви, че Зелените не просто не са приятели на дълга, а дори го мразят. Те мразят и решенията, които "традиционното ортодоксално мислене разпространява", но ако те бяха проработили, аз щях да ги приема, заяви евродепутатът. Друг евродепутат пък се възмути от това, че твърде много изключения се правят от правилата.

В миналото много страни-членки не спазваха Пакта за стабилност и растеж и продължиха със старите си политики. Днес пък се допускат много изключения от новите правила. И какво постигнахме накрая, освен повече регулация и администрация, попита евродепутатът. Друг португалски член на Европарламента пък напомни на еврокомисаря, че не може само тояги, нужни са и малко моркови, особено в случая на Португалия, която вече получи един морков - отсрочка за изплащане на заемите от ЕС и МВФ.

Не става дума просто за икономии, а за структурни реформи

В същия ден, в който Оли Рен беше подложен на кръстосан огън от евродепутатите, професорите Райнхарт и Рогоф излязоха с първото си официално изявление след избухването на скандала с грешката в изчисленията им. "Съгласни сме, че растежът е хлъзгава цел във времена на висок дълг. Знаем, че намаляването на разходите и увеличаването на данъците е трудно в икономика с бавен растеж и с постоянна безработица. Икономиите рядко работят без структурни реформи - например промени в данъците, регулациите и политиките спрямо пазара на труда - и ако са лошо скроени, тези мерки може да засегнат диспропорционално бедните и средната класа. Нашият постоянен съвет винаги е бил да се избягва изтеглянето на фискалните стимули твърде бързо. Позиция, която е идентична с тази на голяма част от водещите икономисти", написаха професорите в специална статия за The New York Times.

Остерити-скандалът доведе и до напрежение между Франция и Германия, като Германия все повече се описва като голямото зло, което смята, че на чужд гръб и сто тояги са малко и продължава да иска стоте тояги да бъдат ударени до край. За да се стигне дотам, председателят на ЕК Жозе Мануел Барозу да защитава германския канцлер Ангела Меркел, а в блога на Европейската комисия Оли Рен да напише, че истината е, че фискалната политика в Европа е оцветена в различни тонове сиво. "Сега би било по-добре да минем отвъд карикатурите и да намалим различията във вижданията си. Няма съмнение, че сме изправени пред огромни предизвикателства, но в интерес на европейците е да запазят курса на реформи в името на устойчивия растеж и заетостта". Нещо, което беше напомнено и по време на представянето на пролетната икономическа прогноза на ЕК.

В крайна сметка в момента трябва да бъде направен животоспасяващ избор. От една страна това, което се предлага, е тежка операция за отстраняване на тумора publicus debitum, след която обаче ще последва възстановяване. Може това възстановяване да е продължително, да са нужни скъпи лекарства, но е сигурно, че с нея туморът ще бъде завинаги отстранен, а метастазите предовратени. Другата възможност е да се отложи операцията, защото в момента тялото не желае да търпи повече болка. А онези, които смятат, че операцията е твърде тежка и рискована, препоръчват болкоуспокояващи и хомеопатия. Само че те не казват нищо за метастазите и за нарастването на тумора до размер, при който дори и операция не би помогнала.

comments
Rael
6 май 2013 17:57
Имам чувството, че се намирам в страната на кривите огледала. Германия е представена като зло, затова, че отказва да плати сметките на другите. Гърци, италианци, португалци, французи... всички, в чийто дневен график участва думата "сиеста" тропат по масата и крещят "Плащайте!".
Нямам думи, първична наглост, изведена в мащаба на национално поведение.
Божидар Божков
7 май 2013 09:01
А аз имам чувството, че чета "Работническо дело" от времето, когато рухването на комунизма предстоеше - текст с нервни гърчове. Това е написаното по-горе.
Стоимен
19 юли 2013 10:31
Благодаря за хубава и обективна статия!

If you have a comment, please post it here.
Name:  
login not required