English Български
Follow Us
Subscribe
Search : [ ]
|

За Турция членството в ЕС е стратегическа цел, а за ЕС?

Published on , , София

Европейският съюз не може да бъде глобален играч, ако не е регионален, тоест ако не е решил проблемите на собствения си континент. Това беше едно от ключовите послания от Европейския съвет на 16 септември, посветен за първи път изцяло само на външната политика. Как стои обаче този въпрос спрямо Турция? Всъщност, за да може да се отговори на този въпрос, първо трябва да бъде зададен един друг - ЕС иска ли Турция за свой член или предпочита да я разглежда като стратегически партньор, или нещо средно и споменавано неведнъж - привилегировано партньорство.

За съжаление, еднозначен отговор на втория въпрос засега няма. Като такъв можем да възприемем факта, че все пак Турция е кандидат за членство в ЕС и води преговори за присъединяване. Именно тези преговори обаче постоянно повдигат същия този въпрос - иска ли ЕС Турция за свой член или не. На европейско ниво в момента не се търси отговор на този въпрос. На ниво страни-членки обаче от време на време се чуват различни мнения, най-силно разпознаваемите от които са на Франция и Великобритания. Франция - като противник на пълноправното членство на нашата югоизточна съседка, а Великобритания - на точно обратната позиция.

Големият проблем с неводенето на този разговор обаче се състои в това, че Турция постоянно се еманципира от ЕС като стратегическа цел. Както пише Синан Улген, председател на Центъра за икономически и външнополитически проучвания в Истанбул в публикация за лондонския про-европейски мозъчен тръст Център за европейска реформа, целта на членството е чисто политическа.

"Всяка страна, която иска да се присъедини към клуба трябва да приеме политическите ценности и норми на ЕС, както са заложени в Копенхагенските критерии за членство. Самият процес на присъединяване, обаче, е като цяло технически. Всяка страна трябва да преговаря по десетки глави европейско законодателство и политики - от земеделските субсидии до химическите стандарти. Този процес няма политически крайъгълни камъни, освен самото започване на преговорите и, евентуално, тяхното приключване. Турското присъединяване обаче, така и не се превърна в този технически процес", пише той.

Всъщност, големият проблем в отношенията ЕС-Турция си остават силно натоварените политически въпроси като разделението на Кипър, дебатът за привилегированото партньорство и фундаменталните въпроси за мястото на Турция в Европа. Заради тях, турците започнаха да разглеждат ЕС като антагонистична цялост, вместо като съюзник и бъдещ партньор. В основата на това усещане обаче стоят като цяло други политически процеси в самата Турция.

Както и Синан Улген посочва, макар че Турция провежда многопартийни избори от 1946 година, страната все още е в преход към пълноправно функционираща демокрация. "Заради бурната си история, географското си положение в нестабилен район и сложното общество, Турция все още не е решила основни въпроси за социалния и икономическия си ред. Травмата, причинена от разпадането на Отоманската империя, доведе до прекомерна загриженост за целостта на страната. Вътрешната и външната сигурност бяха издигнати в приоритет над развитието на плуралистично общество и защитата на индивидуалните права и свободи. Фактът, че Турция беше фронтова линия по време на Студената война допълнително подчерта подредбата на приоритетите. Дори и след 1990 г., огромни части от политическата класа и електората останаха убедени, че нуждата да се поддържа единението на обществото и да се предотвратяват външните заплахи оправдаваше ограниченията на политическата опозиция, малцинствените права и ролята на религията в обществения живот".

Междудругото, самата Турция също използва термина "стратегическо партньорство", за да опише отношенията си с останалия свят. По време на гостуването си в Съвета за външни отношения в Ню Йорк на 24 септември, турският президент Абдула Гюл обясни, че основните отношения на страната му вече не може да бъдат определени като стратегическо партньорство. "Те трябва да бъдат по-всеобхватни, глобално партньорство". Г-н Гюл направи пълен преглед на позициите на страната си по време на едночасовата дискусия в един от най-влиятелните американски мозъчни тръстове, издател на списание Foreign Affairs.

"Подобно на Съединените щати, Турция не може да остане безразлична към ставащото в нашия район. От тази гледна точка, да се обвинява Турция, че променя западната си ориентация само заради това, че инициативите й са ориентирани към резултати и са конструктивни, например в Близкия изток, не е по-различно от това САЩ да бъдат обвинени, че изоставят трансатлантическите си партньори заради усилията си да посрещнат предизвикателствата в Тихия океан".

И, макар че половинчасовата му реч преди дискусията беше изцяло фокусирана върху отношенията на Турция със САЩ, тези думи очевидно са насочени към всички. Интересен елемент от дискусията беше фактът, че почти всички въпроси на аудиторията бяха свързани с отношенията на Анкара с ЕС. На въпрос каква е реакцията на Турция срещу нарастващите анти-ислямски чувства в Европа и, донякъде в САЩ, Абдула Гюл обясни, че дискусията по въпроса в днешно време е с политически корени. "Именно оттук идва липсата на толерантност. И мисля, че това е опасността, която се асоциира със съвременния дебат".

Относно членството в ЕС, турският президент заяви, че за Турция това продължава да е стратегическа цел. "За съжаление от европейска страна понякога има политическа нагласа да се забави процеса на присъединяване на Турция към ЕС. И голяма част от нея идва от вътрешни политически размисли в европейските държави. Мога съвсем открито и ясно да кажа тук пред вас, че днешна Европа е лишена от стратегическа визия, от стратегическа перспектива за това какво иска да бъде след 50 или 60 години напред".

Тези думи на Абдула Гюл звучат като прехвърляне на топката в европейското поле. Според Синан Улген обаче, Турция никога няма да се присъедини към ЕС, ако присъединяването не се превърне в спонсорирана от правителството визия. Политизирането на присъединителния процес и поляризирането на турската политическа система вредят на амбициите на страната и разколебават ангажимента на ЕС. Турция трябва да изгради наново проевропейски вътрешен политически съюз, който да включва най-малкото части от политическата опозиция.

Изследователят отправя и още няколко препоръки:
- Правителството в Анкара да приеме по-амбициозна програма за демократични реформи, включително и за гарантиране на пълната независимост на съдебната система, намаляване на бариерите за политическо представителство и за допълнително засилване на свободата на изразяване и асоцииране;
- Опозицията да се върне към по-проевропейски политически послания;
- ЕС да се ангажира отново с политическата опозиция в Турция;
- ЕС да удвои усилията си за деблокиране на кипърския казус и по-специално - да узрее за изпълнение на обещанието си да даде възможност на кипърските турци да търгуват с ЕС;
- Турското правителство, с подкрепата на Евросъюза, да приложи вътрешна и външна комуникационна стратегия за членство в ЕС.

Какво ще стане, ако ЕС не се съобрази с тези препоръки?

Очевидно е, че Турция се справя твърде добре както икономически, така и политически във важен и за ЕС регион. Предвид спецификата на турската култура, политика, история и ценности не е невъзможно да допуснем, че ако нещата бъдат оставени така, Турция много скоро ще започне да си задава въпроса - а за какво ни е ЕС. Още повече, че, макар и понякога напрегнати, отношенията със САЩ са изключително добри. Турция има свое мнение по много регионални въпроси, което отстоява решително, без да се притеснява от обтягането на отношенията с един или друг съюзник.

Политическата класа в Анкара има ясна визия и програма за развитие на отношенията със страните от региона и не само. Това става независимо или дори въпреки европейската перспектива. В крайна сметка, Турция е избрала път, който донякъде се влияе и от общуването с ЕС, но като цяло е собствен. Въпросът обаче е, че за да може Евросъюзът да запази добри връзки със 70-милионната мюсюлманска страна, не би било никак лошо да започне да търси отговора на въпроса - какво правим с Турция.

Интересен елемент от търсенето на този отговор е едно изказване на вече бившия френски посланик у нас Етиен дьо Понсен. В края на мандата си в София той заяви, че много европейски страни биха искали да чуят мнението на България за членството на Турция в ЕС. Причината за това е много проста - България е непосредствен съсед и има дълга история на отношенията си с Турция. Не малък период от тази история не е положително преживяване, заради което именно мнението на София е очаквано. А ако не бъде получено, ще бъде взето някакво решение, което обаче ще засегне много повече София, отколкото Брюксел, Париж или Лондон.

comments
Левскар
28 септември 2010 16:16
ЕС няма никакъв интерес от присъединяването на Турция, още по-малко пък България.
1. Прекалено голямо население (повечето бедни, които ще вдигнат нивото на бедност в ЕС)
2. Турция не признава член на ЕС - Кипър
3. Премиерът на Турция се опитва да бие шута на военните, които превърнаха чалмите в модерна държава
Николай Христов
28 септември 2010 21:44
Ако ЕС е общност създадена от нации и етноси с християнска ценностна система то приобщаването на Турция е очевидно невъзможно. Ако ЕС вече не е общност на хора с еднаква ценностна система,  Турция нямя към какво да се присъединява.
Левскар
29 септември 2010 16:45
Религията няма нищо общо с ЕС, а принципи като мир, свобода, равенство и др. такива :D, които не са от съществен интерес за турската държава. Пак ще повторя - Кипър, кюрдите и гръцките острови намиращи се на няколко километра от турското крайбрежие никога няма да бъдат преглътнати от турците в името на европейското им бъдеще.
Комаров
18 април 2011 14:26
Въпреки, че голяма част от страните от ЕС отбягват открито да се противопоставят на бъдещо членството на ЕС, повече от очевидно е, че всяка отделна страна от ЕС има различни интереси и има право да ги отстоява. Например отдалечени и големи страни като Швеция, Португалия, Германия, не са така застрашени  от вълна от турско-кюрдски емигранти /имам предвид етнически кюрди от Турция/. Най-близките страни като България, Гърция и Кипър са доста по-уязвими. Докато българските управници нехаят /по-точно спят/, Гърция провежда  активна демографска политика, например в Западна /Беломорска/ Тракия, където за да намали процента на мюсюлманското малцинство заселва етнически гърци от бившия СССР, но не сомо гърци, а и дори абхазци, арменци  и др. Това разбира се няма да спаси Гърция от бъдеща турска вълна, особено гръцките острови, но все пак Гърция ще бъде в значително по-добра позиция от България. Но България ще бъде проблем за Гърция, защото евентуално масово заселване на турци  в Югоизточните Родопи ще направи гръцкото Беломорие изключително уязвимо. Ако възникнат такива условия, то има голяма вероятност  Гърция, Кипър /неокупираната от турците част/ и някои други страни да пожелаят да се оттеглят. България най-вероятно ще вдигне белия байряк. Българската буржоазия, в по-голямата си част компрадорска /т.е. продажна/ ще се обособи в няколко анклава, като София и др. откъдето ще продължи да обслужва новите си анадолски господари.    
ES
27 септември 2015 12:07
zashto Turciq ne e chlen na EC ?
If you have a comment, please post it here.
Name:  
login not required