English Български
Follow Us
Subscribe
Search : [ ]
|

Какво значи да си проевропеец?

Published on , , Twitter: @euinside
Last change on

Изборната победа на Андрей Бабиш в Чехия показва, че е крайно време да си изясним какво означава проевропейството, защото в този кюп се слагат взаимноизключващи се възприятия и идеологии. Добрата диагностика на нагласите в страните-членки ще бъде особено необходима през 2018-та година, когато Европейският съюз ще направи няколко интеграционна скока в няколко посоки - отбраната, еврозоната, външната политика, данъчната политика. Точният анализ на проевропейството ще помогне да разберем по-добре многоскоростната Европа, чиито контури ще започнат да се очертават по-ясно от догодина нататък. Разпознаването на това кой е проевропеец и кой не ще бъде от голяма полза и за европейските избори през 2019-та година. По-точното класифициране може да помогне на европейските политически семейства да се очистят от скритите и не толкова скрити евроскептици. 

През последните години се появиха два типа проевропейство. Първият обхваща онези, които се застъпват за по-дълбока европейска интеграция (в някои случаи това означава довършването й чрез членство в Шенген и еврозоната), а вторият покрива онези, които заявяват, че са проевропейци, но в своята същност са евроскептици. Кризата на евроскептицизма беше обявена твърде рано за приключила, защото евроскептицизмът се разглежда само от едната му страна, а той има много лица. След появата на Еманюел Макрон на европейската сцена определянето на полюса - проевропеец или евроскептик - е вече доста по-лесно упражнение. Ако си проевропеец, значи се застъпваш за повече Европа, а евроскептиците искат по-малко Европа и дори никаква. 

Няколко нюанса проевропейство

Първа лига на проевропейството са онези страни, които работят за задълбочаване на европейската интеграция. През десетилетията от създаването на Общността насам проевропейството се развиваше основно подтиквано от кризи. Всяка интеграционна стъпка беше отговор на предизвикателствата на съответното време. В началото беше лесно, тъй като Съюзът беше малък, компактен и хомогенен в ценностен, икономически и политически смисъл. Той се развиваше в елементарен двуполюсен свят, разделен на развития Запад и поробения Изток. Сега вече общността е твърде голяма, твърде нехомогенна, развива се в силно глобализиран и дигитализиран свят, предлагащ алтернативни ценностни системи, което превърна проевропейството от константа в променлива, чието поведение трябва да бъде наблюдавано постоянно. Това обяснява и защо националните избори в системноважни страни-членки са в центъра на вниманието във всяко кътче на ЕС. 

Идеологическата променливост се очаква да бъде константата на 21-ви век, което означава, че и самият Съюз ще бъде променлив както като форма, така и като съдържание. Съюзът беше замислен в началото да се движи еднопосочно и цялостно към "все по-тесен съюз". Когато интеграцията започна да се задълбочава обаче, започнаха да се появяват и първите пукнатини. С всеки нов устройствен договор се появяваха изключения от тази или онази сфера на интеграционно задълбочаване. А днес вече е ясно, че посоката не е само една и има опасност изключенията да разрушат Общността. Затова с последния устройствен договор - Лисабонският - беше отворена възможността за отделни скорости чрез процедурата на засилено сътрудничество, която оттук нататък ще бъде основният интеграционен модел, защото той допуска включване на по-късен етап без особени затруднения. 

Това е удобен модел за случаите, когато се редуват проевропейски с евроскептични правителства в страните-членки и особено за държавите, които не са с дълбоко вкоренено проевропейство. Въпреки че ще се прилага все по-често, процедурата на засилено сътрудничество все още не е достатъчно силен измерител на нивото на проевропейство. В момента нивата на проевропейство са разпределени в следния ред (от най-силно към най-слабо и в зависимост от извървяния от съответната държава път): еврозона, процедури на засилено сътрудничество, оставане/влизане в ЕС.

Еврозоната

Това е мястото с най-дълбока интеграция. Каквото има да става на европейско ниво, ще се случва именно там. Победата на Еманюел Макрон на президентските избори във Франция отвори рядката възможност за задълбочаване на интеграцията във валутния клуб в извънкризисен период, тоест без някаква криза да я движи. В момента тече усилена подготовка за следващата голяма стъпка към задълбочаване на връзките в еврозоната, но коалиционните преговори в Германия бавят процеса. На този етап няма опасност за самата интеграционна крачка. Тя със сигурност ще се случи. Въпросът е колко голяма ще бъде тя.

В Икономическия и паричен съюз (ИПС), каквото е официалното име на еврозоната, участват 19 страни-членки. Общата европейска валута тръгна през 1999-та година с 11 държави - Германия, Франция, Белгия, Холандия, Испания, Португалия, Италия, Ирландия, Финландия, Австрия, Люксембург. Гърция се присъедини през 2001-на година. Швеция, Дания и Великобритания си запазиха възможността да стоят отвън, докато не решат друго. Всички нови страни-членки, които се присъединиха през 2004, 2007 и 2013-та година са поели чрез присъединителните си договори задължението да станат част от валутния клуб, но за това не е определен конкретен срок.

В началото разширяването вървеше сравнително бързо. Словения се присъедини първа от новите през 2007-ма година. През 2008-ма към клуба се присъединиха Кипър и Малта, а точно в началото на кризата в еврозоната към нея се присъедини и Словакия. Кризата натисна пауза-бутона, но балтийските държави проявиха силна доза проевропейство като решиха да се присъединят с аргумента, че с това ще завършат процеса на европейската си интеграция. Това се случи в следствие на нарастването на руската агресия и авторитарност. Естония стана членка през 2011-та, Латвия - през 2014-та, а Литва - през 2015-та година. Кризата в еврозоната обаче не беше единствената причина за разколебаването на процеса. Сред новите членки вече върлуваше вирусът на нелиберализма, който ги накара да дръпнат ръчната спирачка на своята интеграция. 

Единствената неевро страна, която направи сериозна заявка за членство е Хърватия. Тя го направи също с аргумента, че това е израз на дълбока проевропейщина. Когато Европейската комисия представи през пролетта плановете си за задълбочаване на интеграцията в еврозоната, напомни, че еврото е общата валута на целия Европейски съюз и прикани всички, които все още не са изпълнили ангажиментите си по договор, да направят това. На заседанието на Еврогрупата този месец форматът се отвори за първи път за неевространите, за да подготви срещата на върха за бъдещето на еврозоната на 15 декември. На нея са поканени всички, които желаят да се включат. Това също е подкана към неевространите да направят своя избор, който по своята същност е проевропейство или евроскептицизъм. 

На този етап резерви заявяват Полша и Унгария, а в Чехия победителят на изборите Андрей Бабиш се обяви като твърд противник на общата валута. Дали ще промени позицията си след формиране на правителство в Прага предстои да видим. България, която от януари поема председателството на Съвета, неколкократно промени позицията си и като цяло заявява желание да приеме еврото, но не е предприела сериозни крачки в тази посока. Така че, всяка страна, която е част от еврозоната е проевропейска по подразбиране. 

Вече веднъж в еврозоната обаче проевропейщината добива нови нюанси. Появява се разлика между онези, които искат бърза интеграция и другите, които смятат, че трябва да се върви по-бавно и по-предпазливо. Това би могло да заблуди наблюдателя, че става дума за прояви на евроскептицизъм, но причината за задръжките не е нежелание да се продължи напред, а недоверие у икономически по-слабо развитите членки (особено след кризата в еврозоната). "Евроскептичните" в еврозоната искат гаранции, че няма да се получи така, че да носят на гърба си (включително и финансово) онези, които нямат смелост да направят каквото е необходимо. Именно по тази линия ще бъде търсен компромисът за следващата интеграционна крачка. 

Шенген

Миграционната криза направи за Шенген това, което дълговата криза направи за еврозоната - наруши доверието и доведе до напрежение в това интеграционно пространство. Понякога еврозоната и Шенген погрешно се интепретират като равнопоставени интеграционни ядра. Зоната на свободно движение е доста слаба като интензитет на интеграцията, тъй като включва и страни, които не са част от ЕС - Лихтенщайн, Исландия, Норвегия и Швейцария - и освен това покрива много тясна сфера общо законодателство, докато еврозоната е много по-всеобхватна. Независимо от това Шенген е мястото, където най-ясно се виждат очертанията на конфликта между проевропейски настроените държави и евроскептичните. За новите членки на ЕС участието в Шенгенското споразумение беше проява на проевропейщина. В него не участват няколко страни-членки - Великобритания, Ирландия, Кипър, България, Хърватия и Румъния.

Великобритания и Ирландия не участват по желание или по-скоро по нежелание. Хърватия е най-новата членка на ЕС и все още не е завършила приготовленията за членство в Шенген. Правителството в Загреб се надява това да стане до края на 2018-та година, така че да може през 2019-та да се вземе политическо решение. България и Румъния са блокирани, заради неизпълнение на ангажиментите им по Механизма за сътрудничество и проверка, с който двете страни влязоха в ЕС на 1 януари 2007-ма година. И двете страни искат да влязат в Шенген, но не са склонни да направят каквото е необходимо за това, което би трябвало да ги квалифицира като полупроевропейски настроени. Както и да се развият нещата оттук нататък, Шенген не е сериозен измерител на проевропейство. 

Процедури на засилено сътрудничество

Тази интеграционна форма до момента е прилагана четири пъти. През 2010-та година процедурата беше приложена за първи път, когато беше приет регламентът за разводите. В него участват Белгия, България, Германия, Испания, Франция, Италия, Латвия, Люксембург, Унгария, Малта, Австрия, Португалия, Румъния и Словения. С процедура на засилено сътрудничество беше въведен и единният патент, в който участват 26 страни-членки (без Испания и Хърватия). За трети път инструментът беше приложен по законодателството, уреждащо правните отношения между интернационални двойки. Под него подписите си сложиха 18 страни-членки - Белгия, България, Кипър, Чехия, Германия, Гърция, Испания, Франция, Хърватия, Италия, Люксембург, Малта, Холандия, Австрия, Португалия, Словения, Финландия и Швеция. 

Проевропейството се мери трудно с тези процедури, защото много зависи от мащаба на предлаганото законодателство. Брачните регламенти са с много малък мащаб и носят слаб интеграционен заряд. Единният патент е доста по-значимо интеграционно досие, което има силата да промени в дългосрочен план отношенията между страните-участнички, но не фундаментално. До момента най-мащабното законодателство, договорено по процедура на засилено партньорство е създаването на нов мегаорган - офис на европейския прокурор. В него ще участват 20 страни-членки. Онези, които няма да участват са Великобритания (Бризход), Ирландия (право на неучастие, opt-out), Дания (право на участие, opt-in), Швеция, Холандия, Унгария, Полша и Малта. 

Процедурата беше задвижена и за въвеждането на данък върху финансовите транзакции, но работата по това досие така и не стигна до край. В момента не се работи по него. Заявка за участие дадоха 10 страни-членки, което е най-малкият брой досега (задължителният минимум е 9). С Римската декларация от март тази година страните-членки дадоха съгласие тази процедура да се прилага по-често. Сегашната обстановка в Съюза ще я направи доста по-ясен измерител на проевропейство, но все пак зависи за какъв тип законодателство се прилага и с какъв мащаб е то. 

Скрит евроскептицизъм

Евроскептицизмът в ЕС все още не е отминал като опасност и едва ли ще изчезне напълно. Всъщност все повече се питам дали трябва да изчезва, защото би могъл да служи като здравословна опозиция, от каквато се нуждае всеки демократичен процес, стига да не води до манипулации и изкривявания, както се случи при Бризход. Все по-сложната глобална и вътрешноевропейска обстановка откроява няколко вида евроскептицизъм - явен, скрит и променлив. Явният е най-честната форма, при която открито се заявява съпротива срещу европейската интеграция - задълбочаването й или изобщо съществуването на ЕС, като първия вариант е по-често срещан от втория. Най-популярните представители на тази група са британският политик Найджъл Фараж и лидерката на Националния фронт във Франция Марин льо Пен. 

Скритият евроскептицизъм се оказва труден за улавяне. Той се проявява най-често под формата на национализъм и нелиберализъм. Най-популярните представители на тази група са унгарският премиер Виктор Орбан и управляващата в Полша консервативна партия "Право и справедливост". Всъщност Виктор Орбан трябва да бъде причислен по-скоро към явните евроскептици, тъй като и той, като Марин льо Пен, се обяви за Европа на нациите и не само, че е против повече Европа, но се застъпва за по-малко Европа. В този смисъл дали Унгария ще остане извън еврозоната ще е най-ясното доказателство за нивото на проевропейство в тази страна. 

Скрити еврроскептици са и повечето управляващи в страните-кандидатки за членство в ЕС, особено Сърбия и Турция. Турция под управлението на Реджеп Тайип Ердоган все още твърди, че желае да стане част от ЕС, но прави точно обратното на това, което се очаква от нея. Сръбският президент Александър Вучич и управляващият елит в Сърбия също са скрити евроскептици. Те неспирно заявяват, че членството в ЕС е стратегическият избор на Сърбия, но постоянно работят против него. 

България също страда от скрит евроскептицизъм, като ситуацията се влоши значително през последните години, когато публичното пространство започна да се доминира от нелиберални, ксенофобски и националистични мнения, които често вещаят смъртта на ЕС. В добавка към това България сега е много по-далече от върховенството на закона, отколкото беше преди членството си преди 10 години.  България формално участва в повечето процедури на засилено сътрудничество, но е далече от еврозоната, а препятствието пред Шенген показва, че нейното членство в ЕС като цяло е чиста формалност. 

Променливият евроскептицизъм се проявява най-често в антисистемните партии като например движението "Пет звезди" на Бепе Грило в Италия, Сириза в Гърция, Подемос в Испания. Те са променливи евроскептици, защото променят позициите си в зависимост от конюнктурата в даден момент. Техният modus operandi е да са опортюнисти, докато са в опозиция. Веднъж докоснали се до управлението, много бързо разбират, че откъсването от ЕС и еврозоната би било пагубно за държавите им и за тях лично. Гръцката Сириза е особено показателен пример в този аспект. 

Ценностите, глупако!

Най-точният измерител на проевропейство са исконните ценности, върху които е изграден Съюзът, така както са записани в Член 2 от Лисабонския договор - уважение на човешкото достойнство, свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона и уважение за основните права, включително и правата на малцинствата. ЕС е общност от държави, в които обществата са плуралистични, няма дискриминация, има толерантност, справедливост, солидарност и равенство между мъжете и жените. Изповядващите тези ценности не виждат друга алтернатива освен задълбочаване на интеграцията в ЕС, затова и този критерий остава най-важен, когато се мери кой е проевропеец и кой не. И това трябва да бъде отправната точка. По законодателството им ще ги познаете. 

comments
If you have a comment, please post it here.
Name:  
login not required