English Български
Follow Us
Subscribe
Search : [ ]
|

Това ли е Европата, която искахме?

Published on , , Twitter: @AdelinaMarini

Романтиката на единна Европа отдавна я няма, но днес повече от всякога отсъствието й се усеща болезнено и дори застрашаващо. Все по-често се срещат заглавия като: "Умря ли Европа?", "Дойде ли краят на Европа?" и други подобни, които дори не са въпросителни. Поводите за такива заглавия са най-разнообразни - от гръцката до бежанската криза. От модел на интеграция Европа се превърна в голям парадокс. В някои области тя все повече се интегрира - основно в икономическата и финансовата сфера, но в други все повече се дезинтегрира. Проблемите стават все по-общностни, но решенията са все по-междуправителствени. Разногласията по общите проблеми са толкова много, че човек остава с впечатлението, че общо послание няма. Това е и голямото обвинение към Европа - нямате единна позиция, не сте единни. 

Падането на Берлинската стена

Това е може би най-романтичният период в европейската история, когато беше поставено началото на преодоляването на една историческа несправедливост. Тогава имаше пълно единодушие, че обединението е единственото правилно решение. Бяха предоговорени критериите и започна сравнително бърз процес на разширяване. През 2004-а година Европа преживя най-голямото си обединение, когато към ЕС се присъединиха 10 нови държави, осем от които от бившата сфера на влияние на СССР. Още две се присъединиха през 2007-а и последното (засега) разширяване стана през 2013-а. Но още в началото на този процес започна и охлаждането на емоциите. Още с първите 10 нови членки старите въведоха ограничения. Създаде се мита за полския водопроводчик, символизиращ голямата източна заплаха. 

Много от старите членки държаха затворени пазарите си на труда и се отнасяха с недоверие към гражданите на новите, жадни да вкусят от плода, който им е бил забранен по време на тоталитарното робство. Колкото повече се разширяваше Съюзът, толкова недоверието между страните-членки нарастваше. Любовта от пръв поглед беше отминала и вече стара и нова Европа виждаха истинското си лице. Старата беше уплашена от глобализацията, комфорта, създаден по време на Студената война, наплива на бедни новопоевропейчени граждани, търсещи работа, носещи различен манталитет и схващания за света. Страхуваше се за стандарта си на живот, за работните си места, за културното си оцеляване. А младата беше фрустрирана от това, че плодът на хартия не е забранен, но се отпуска на порции по неясно какви критерии, което им напомняше, че стената, макар и физически да я няма, все още е там. 

Обединението става на етапи. Три от новите членки все още не са допуснати до шенгенското пространство на сигурност. България и Румъния, защото не успяват да въдворят върховенство на закона и да преборят корупцията, а Хърватия, защото все още не е изтекъл законовият срок за това. Но най-фрустриращият момент от разширението на Европа ще си остане достъпът до пазарите на труда. Истерията във Великобритания от падането на ограниченията за българи и румънци все още нагарча в устата и напомня, че някои са по-европейци от други в обединена Европа. Някак неусетно, от натоварения с емоционален заряд израз "обединена Европа" въдворяването на историческата справедливост прие техническия термин "разширяване". 

И макар че кръглите годишнини от падането на Берлинската стена все още събират хиляди хора, най-вече в Берлин, реалността е, че малцина са онези, които възприемат този ден като общоевропейски и свой празник, който дори не се отбелязва подобаващо във всички страни-членки. Нещо повече, падането на Стената е на практика повод за два празника - един за историческото обединение, което окончателно трябваше да сложи край на Втората световна война, и вторият - за скъсването с тоталитарните режими. За втория Европарламентът отреди през 2008-а година специална дата - 23 август. Проблемът е обаче, че и за този празник честванията ни не са общи и единни. Мнозина европейци вероятно дори не знаят, че има такъв ден и че той е много важен. 

Денят беше отбелязан с изключително кратко изявление от първия заместник-председател на ЕК Франс Тимерманс (Холандия, Социалисти и демократи), в което той заявява, че е важно този ден да се помни и да се отдава почит на онези, които през 20-ти век са станали жертва на тоталитарни и авторитарни режими в Европа. "Ние трябва да опазим тяхната памет и да използваме този ден, за да размишляваме над уроците от онези мрачни глави в политическата история на нашия континент". Тези думи някога звучаха красиво и вдъхновяващо, но не днес, когато в много от новите членки авторитаризмът се завръща и няма основания за празненства, концерти и публични трибуни. Новият процес дори си има и модерно име, измислено в района на бивша Югославия - демократури

Унгарската стена

Освен за завръщането на тоталитарните режими Европа е някак неприятно мълчалива и за изграждането на нови стени. Унгария, където най-отчетливо се вижда демократурното управление, съпроводено, както правилата на авторитаризма повеляват, с орязване на свободата на медиите, на независимите институции и гражданските организации, е и страната, която първа и едностранно реши да започне изграждането на стена по границата си със Сърбия, за да се предпази от наплива бягащи от войни и конфликти в покрайнините на Европейския съюз. След като миналата година шокира Европа с речта си, с която обяви скъсването с либералната демокрация, която е фундамент на ЕС, тази година той се втурна да брани стената си, отново с думи [на английски език], които са в абсолютен разрез с европейската ценностна система. "Тук трябва да отбележим, че подемът на миграцията е свързан също така и с факта, че някои хора виждат фундаменталните западни човешки права като покана, независимо от причините, заради които искат да напуснат страните си. Разбира се, има истински бежанци, но има и много други, които просто искат да се възползват от европейския стандарт на живот", каза той в своята традиционна юлска реч. Или пък не са в разрез с европейската ценностна система, ако съдим по изявления и в стара Европа? Или пък ценностната система е само на партия, а когато ножът опре до кокала, бързаме да вдигнем ръце?

България до момента не е била силно критикувана нито заради мекия си авторитаризъм, нито заради това, че тя също гради стена по границата си с Турция. В по-старите членки пък продължават да гледат от високо като заплашват с премахването на Шенген. Към хора от призиви се включи дори германският вътрешен министър Томас де Мазиер. Някои страни са цинични по отношение на бежанската криза, като например Словакия, където говорител на вътрешното министерство обяви, че Словакия ще приема само християни, тъй като мюсюлманите нямало да се чувстват у дома си, защото в Словакия нямало джамии. Други страни пък са вече отчаяни, като Италия, Гърция, Германия. Първите две, защото са на фронтовата линия и се сблъскват с този проблем вече от години без да срещат особено разбиране у партньорите си в ЕС, а Германия, защото е основната цел на бежанците. 

Има и трети страни, като Хърватия, които са илюстрация на успешния брак - заедно и в добро, и в зло. В неделя хърватският премиер Зоран Миланович заяви, че Хърватия е страна, която е получавала помощ, когато й е било най-тежко, и затова, в рамките на своите възможности е готова да помогне на бежанците. "Трябва да бъдем хора, ако щете християни, мюсюлмани, да имаме сърца, да раздаваме, а не да бъдем дребнави. Тук не става дума за чували със зеле. Това са хора! Хора, които са отчаяни, които бягат от тежки ситуации и не може да ги причаквате с палки. Хърватия не може да има стратегия за бежанците, тъй като и Европа няма", каза той пред журналисти. 

Все по-често вместо да решаваме проблемите си заедно, така както сме правили в началото, предпочитаме да прибегнем до политиката на вината. Често ще чуете в новите страни-членки, че вина за сегашната бежанска ситуация носят големите държави, които със своите действия или бездействия са я отприщили. Намесата на САЩ и коалицията на желаещите в Ирак, ролята на ЕС или по-точно на отделни държави-членки в Северна Африка, непоследователната политика спрямо конфликтите в Близкия изток, положението на Турция са основната причина за сегашната ситуация ще чуете и от медии, и от управляващи политици в страните от бившия соцлагер. Говорят сякаш това никога не ги е засягало и сякаш забравили как мечтаеха за външна намеса, когато се бореха за свобода от съветския бич и как презираха Запада за това, че не се намеси. 

Предизвикателствата пред Европа са твърде големи за фрагментираната система на взимане на решения, която поддържат и старите, и новите в ЕС. Всеки със своите си тесни вътрешнополитически, а често и вътрешнопартийни съображения. Крайно време е да се запитаме това ли е Европата, която искахме? Затова ли търпяхме лишения, правихме саможертви, а днес полагаме венци пред паметниците на онези, които са загинали, мечтайеки за единна Европа без граници? Европа на свобода, демокрация и върховенство на закона. Кога се кълняхме в европейския девиз "единни в разнообразието" и кога установихме, че разнообразието е в конфликт с нас? Никога досега Европа не е била толкова слаба, колкото е сега. И причината е, че в последната година ЕС се отдаде на национализмите си. 

В България, на входа на парламента е записана древна мъдрост: "Съединението прави силата", произтичаща от легендата за кан Кубрат, който обединил българските племена и създал условията за установяването на българската държава през 7 в. след Христа. Според легендата, кан Кубрат събрал синовете си около смъртното си легло и ги накарал да счупят сноп стрели. Нито един от тях не успял. Канът тогава започнал да вади стрелите и една по една започнал да ги чупи. Поуката му към синовете била, че съединението прави силата. Докато сте заедно и се поддържате, ще сте като този сноп стрели, никой няма да може да ви победи. Разделите ли се, ставате слаби и ще бъдете покорени лесно от всеки враг. Знайте, че силата се крепи на единството, им заръчал той. 

comments
If you have a comment, please post it here.
Name:  
login not required