Скелетът в европейския гардероб
Ралица Ковачева, May 22, 2010
Кризата с еврото извади от гардероба един скелет, който Европейският съюз упорито затрупва със стратегии и PR кампании от години: как европейската идея балансира между сувeренитета и солидарността. Намирането на правилната пропорция е толкова важно, колкото съотношението между захарта и яйцата за добрия сладкиш. Става още по-сложно, когато си представим, че пропорцията може би не е еднаква за всички страни-членки. Казано просто, това е кой колко права е склонен да отстъпи на останалите страни-членки, от една страна и на Комисията, от друга, да взима решения от негово име и да влияе върху националната му политика.
Защото националните правителства се избират на национални избори и е важно да се представят добре пред националните избиратели, на които понятия като солидарност трудно се обясняват, но пък суверенитетът (под формата на национално достойнство, патриотизъм и др.) много „върви” пред гласоподавателите. Последните местни избори в Германия ясно показаха отношението на обществото по тези въпроси. И как не, когато кризата е ударила общинските бюджети, които закриват театри и обществени басейни, но за сметка на това Германия участва със 147 милиарда евро в спасителния фонд за еврозоната.
Примерът с Гърция също е показателен - гръцкият национален интерес (манталитет) е определил години наред да се живее нашироко и да се харчи безогледно, не е имал проблем с това да се подменят статистическите данни, представяни на Брюксел и в същото време пак гръцкият национален интерес изисква „партньорите” от Съюза да спасят страната от банкрут. На този фон Испания и Португалия демонстрираха сериозни усилия за съкращаване на разходите и реформи, но и там южняшкият темперамент очевидно е победил бюджетната дисциплина през последните няколко години.
За цвят може да добавим и България, която не е в светлината на прожекторите, защото нито е член на еврозоната, нито дефицитът й е толкова фрапантен. Но тенденцията е тревожна - дефицитът расте и ще расте, защото харченето продължава (дори с цената на бъркане във фискалния резерв), реформите са само мътни представи, облечени в общи фрази, а конкурентоспособността на икономиката е под всякаква критика.
За да стане още по-пълна и по-сложна картината, имаме страни като Швеция и Естония (която беше поканена да приеме еврото от догодина), които единствени имат бюджетен дефицит под граничните три процента. Защо тези страни трябва да приемат колегите им от ЕС да преглеждат бюджетите им, след като те очевидно могат да им дават уроци по икономическа и финансова политика? Не случайно първата негативна реакция на предложението на Европейската комисия за ранна партньорска проверка на проектобюджетите на страните-членки беше именно на шведския премиер Фредрик Райнфелд.
Има и такива като Великобритания, които гледат отстрани и се 
възползват от правото си на изключение, за да не плащат вересиите на страните от еврозоната. Накрая имаме Франция и Германия. Страните, които „дърпат конците” на дискусията за спасяването на еврото. Германия открито постави националния си интерес на първо място и дълго време се съпротивляваше на помощта за Гърция. Франция, обратно, го играе силно и солидарно ангажирана и настоява за помощ сега, но при строги мерки за в бъдеще. Засега е ясно, че двете страни са единодушни по въпроса за санкциите за страните, нарушили Пакта за стабилност, били те финансови и нефинансови (загуба на право на глас в Съвета на министрите). Но останалите сякаш чакат Берлин и Париж да се договорят по детайлите.
От друга страна, вече забравих коя, имаме Европейската комисия, която вече пожъна достатъчно упреци от страните-членки, че се опитва да заграби нови правомощия и да се превърне в „държава в държавата”, с огромна администрация и ресурс. Преди две седмици Европейската комисия представи своето предложение за финансови и икономически реформи в Съюза, което буквално скандализира някои страни-членки с идеята за ранна партньорска проверка на проектобюждетите на страните членки.
В същото време, президентът на ЕС Херман ван Ромпой свика собствена работна група, в която влизат представители на страните-членки (предимно министри на финансите), както и представители на Комисията и Европейската централна банка. Целта на работната група е същата, както на предложението на Комисията - засилване на финансовата дисциплина и стимулиране на конкурентоспособността. Засега обаче, както съобщи президентът Ван Ромпой след първата среща на групата, има само принципен консенсус по въпроса. Различията на масата, около която сядат представители на страните членки, продължават да са видими. Очевидно те се опитват да отиграват по-скоро национално изгодни, отколкото солидарни топки. Неслучайно Меркел и Саркози са провели телефонни консултации преди срещата, а след нея, паралелно с президента на ЕС, брифинг за медиите са дали Волфганг Шойбле и Кристин Лагард.
Всички са единодушни, че време за губене няма. И в същото време, се 
действа твърде предпазливо. Думата на лидерите на страните-членки за предложенията на Европейската комисия ще се чуе на Съвета през юни. Ако те бъдат приети, в началото на следващата година държавите за първи път ще трябва да представят в Брюксел проектобюджетите си за 2012 година. Любопитно е, обаче, че докладът на работната група на Ван Ромпой, посветен на същата тема, ще е готов чак за Съвета през октомври. Дали това не означава, че дотогава изобщо не се очаква решение по въпроса? Съмненията са основателни предвид размера на пазарлъците, които се водят напоследък. И предвид сериозната крачка в интеграцията на Съюза, която се обсъжда и за която изглежда, никой не е готов.
Въпросът е, каква е голямата идея, която стои зад конкретните решения. Очевидният приоритет за закрепване на стабилността на еврото не е достатъчен да мотивира перспективни дългосрочни решения. Презастраховането срещу бъдещи рискове от държавни фалити, по примера на Гърция, не е достатъчно, за да направи Общността по-единна. Защото винаги интересът на „силните” ще е различен от този на „слабите”. И винаги първите ще се чувстват наказани да плащат за грешките на вторите. А амбициозното намерение на Комисията за сближаване на икономиките и изравняване на страните с оглед на икономическо, а не само валутно единение, звучи прекалено оптимистично, особено за страните извън еврозоната.
Но очевидно няма друг път. Въпросът е, че отвъд цифрите и икономическите програми, стои големият въпрос за ценностите. Ако се върнем към скелета от гардероба, сега е моментът той да бъде изваден и сложен на масата, между 27-те лидери. И да седи там, докато има нужда да напомня, че европейската идея не е просто PR, нито средство за икономически натиск навън, нито добра предизборна реклама. Тя означава съзнанието, че всички около масата споделят общи принципи и цели и се задължават да ги следват, не под заплахата на санкциите, а с ясното съзнание, че това е, което е редно. Ако това се случи, големите цели лесно могат да бъдат облечени в икономически програми и остойностени.
Дотогава, обаче, точно като на кръглата маса на Крал Артур, на масата между европейските лидери винаги ще остава едно празно място - за скелета на европейската идея.