Обществото като функция на медиите или обратното
Аделина Марини, August 2, 2010
За състоянието на едно общество може да се съди по медиите му, но ако не ги познаваш може да се направи и обратното - от обществото да си направиш изводите за медиите. Второто ми се наложи в Гърция, тъй като, поради езиковите бариери, ми е трудно да направя преценка медиите с какво вълнуват обществото. Имах обаче и помощ - среща с професора във факултета по журналистика на унивреситета "Аристотел" в Солун Христос Фрагкониколопулос . Там бяхме група от 18 журналисти и беше предвидено да се видим и с няколко гръцки колеги, но те внезапно (ден преди срещата ни) се оказаха в отпуск. Това обаче беше по-малкият шок. По-големият беше, че 18-те български журналисти не проявиха почти никакъв интерес към дискусията с професора.
Всъщност, срещата с преподавател по журналистика е изключително важна, тъй като дава доста добра представа за това как бъдещите журналисти влизат в професията, какви са нагласите им в университета, какви са желанията им за професионална реализация и в крайна сметка какъв е резултатът. Тъй като, казаното от професор Христос Фрагкониколопулос ме впечатли силно заради паралелите с България, затова реших по-късно (вече в България) да потърся мнението и на български преподавател от факултета по журналистика към Софийския университет.
Едно от първите неща, които разказа г-н Фрагкониколопулос беше, че 
журналистиката е претърпяла сериозна еволюция и вече не е важно един журналист колко телефонни номера има в тефтерчето си, а колко е чел. Впрочем, това ясно може да се види у нас по всички медии - да, може да имаш телефонния номер на някой политик или експерт, но като няма какво да го попиташ, какво от това? Точно за това, в училището по журналистика в университета "Аристотел" в Солун преподавателите се опитват да накарат студентите си да четат, да мислят аналитично и критично.
Проблемът обаче е, че те не искат. Силно ме изненадаха думите му, че всъщност голяма част от студентите влизат в университета вече изморени. Те не искат да четат много книги, а ако може всичко да им бъде сдъвкано и изплюто. Очакват също така да бъдат научени как се пишат статии, как се правят интервюта и други неща, за които професор Фрагкониколопулос казва, че се учат в движение и не е нужно да се губят 4 години университетско образование за това.
За съжаление обаче, студентите влизат във висшето училище с 
манталитет, който трудно се променя и дори, с тъга признава професорът, изобщо не се променя. Затова и очакванията на преподавателите е от 85 студенти поне 5-6 да излязат "читави". Впрочем, доцент д-р Мария Нейкова е съгласна с тази тъжна статистика. Само че, тя обяснява нещата така: "Да, има нещо такова. По принцип човек, докато преподава, търси точно тези няколко души, които са му опора. Например, той вижда резонанс в погледа им, след това вижда по присъствието им".
Няма да бъде честно обаче, ако хвърлим цялата вина върху студентите. В крайна сметка те са жертва на системата. В Гърция, след завършване, обикновено работят първите години за без пари в някоя медиа, а когато успеят да се установят, получават в началото много ниски заплати. Донякъде, мисля си, това е добре - защото провокира личността да се бори да се докаже и да се стреми да бъде добър професионалист. В днешно време, както разказва и доцент Мария Нейкова от ФЖМК, студентите просто не могат да се издържат, ако не работят. Това е причината много от тях да работят, докато учат, а липсата на задължение да посещават лекциите допълнително влошава ситуацията.
И не само това - специално в България голяма част от студентите попадат в специалност "Журналистика" случайно, заради системата, смята доцент Нейкова. Например, заради изпита по български език и литература, голяма част от тях започват да учат журналистика, тъй като не са влезнали в желаната специалност. Журналистиката им е била наредена на 5-то, 6-то, че дори и по-задно място. След като обаче е бил премахнат изпитът по български език и литература като условие за кандидатстване за Журналистика, според Мария Нейкова, са се появили доста повече мотивирани студенти.
Този "недостатък" на достъпа до висше образование у нас се подкрепя и от още един сериозен недостатък на средното образование - заради структурирането на преподаването и самия материал в средното училище, студентите очакват да получат някакво завършено знание. А, всъщност, висшето образование дава насоки за мислене, дава възможност човек да се научи да намира информацията, която му е необходима, дава му инструменти, с които да може да анализира тази информация. То не е оттук дотук и край, аз вече съм с висше образование, едва ли не нищо повече не трябва да прочета и да науча, разказва още българският преподавател по Балканите в съвременните международни отношения в журналистическия факултет в София.
И още една точка, по която професор Фрагкониколопулос и Мария Нейкова са напълно съгласни - медийната среда е напълно разрушаваща. "Мисля, че голяма част от работодателите в медиите, намериха един много удобен начин да назначават много млади хора. Не искам да твърдя, че така им е по-удобно умишлено да манипулират, но това е една ярка зависимост - много лесно те могат да бъдат освобождавани. Често пъти са под някаква друга форма, а не на трудов договор. И това е всъщност големият проблем, защото ние можем 100% да обучим превъзходно нашите студенти, но те попадат при работодатели, които имат определени условия, изисквания, обвързаности политически и икономически. 20 години вече не можем да се преборим с този проблем. Има и още нещо, което е изключително важно за журналистиката - това е професия, за която не се изисква специфичен образователен ценз. Тя е, както аз съм я сравнила много отдавна, като народния представител - всеки може да стане народен представител и всеки може да стане журналист".
Някак като парадокс ми звучат думите на Христос Фрагкониколопулос: 
"Нямам високо мнение за журналистиката - мръсна е, жълта". По-нататъшните му думи ме връщат към началото на статията - за обществото и неговите медии, защото той разказва, че политическата система в Гърция е много клиентелистка. В страната има основно две партии със силно централизирано управление. "Гръцкият манталитет ги [гражданите] кара да си мислят, че са велика нация, която всички велики и не толкова велики сили (България), искат да изядат".
Независимо, че у нас отдавна няма двупартийност, това не пречи паралелите да са не по-малко смущаващи - за силната централизация на властта и за търсенето на рупори, вместо решаването на настоящите проблеми. Според Христос Фрагкониколопулос, Гърция е постигнала много за последните 200 години, но манталитетът повелява постоянно връщане в древността и във Византийското време. Разбира се, казаното е изцяло в контекста на подбора на това кое е важно за медиите, защото "журналистите не предлагат визия, не получаваме достатъчно информация за това какво става по света. Преобладават предимно "националните" теми за лошите турци, лошите македонци и т.н."
В този смисъл, някак логично беше гръцкият професор да спомене и още по-фрапантен пример за паралели с българската медийна среда - създаването на медийни звезди. Фрапантен, защото именно "звездите" се превръщат в онези авторитети (с всички уговорки към тази дума), които формират общественото мнение. За обикновените хора (потребители на медийното съдържание) известните хора от екрана или от радиото са тези, на които може да вярват. Щом са стигнали дотам да бъдат известни, да ги дават постоянно по телевизията или да слушат гласа им по радиото, значи на тях може да се вярва.
За Мария Нейкова, проблемът има две страни - "медиите си създават някакви звезди, в много големи кавички, но медиите създават и обществени звезди, също така - едни и същи. Медиите, според мен са много укорими заради етикетирането - те като решат, че някой е най-големият еди-какъв си и щом веднъж е употребен, започва да се повтаря. Това е някакъв интелектуален мързел, някаква липса на критичност. Същото е и с авторите, виждаме колко ограничен набор са. А пък има и други хора, но просто по-лесно е - отваряш си бележничето, знаеш кой винаги ти откликва, обаждаш му се".
И, ако се върнем в изходната точка - студентите, стигаме до логичния извод - ако висшето образование може да предложи "100% подготвени професионално журналисти", по думите на Мария Нейкова, тогава защо медиите не ходят да подбират най-добрите кадри на място. Това е практика за всяка област в САЩ - фирмите да ходят да набират бъдещите си кадри в университетите, като се консултират с преподавателите, за да отсеят най-добрите студенти, онези с "резонанса в погледа" (пак по Мария Нейкова)?
Самата г-жа Нейкова обаче припомня, че дори системата на висшето 
образование не е в състояние сама за себе си да отсее добрите по никакъв начин. "Голям недостатък на нашето висше образование е това, че изобщо не е правен опит досега да се търси начин да се оценява самостоятелната работа на студентите. Това означава да можеш да оцениш човек какво е прочел, какво прави извън задължителната си програма". Една от причините това да не се прави е, че изисква много голямо усилие от страна на преподавателите. Колегията обаче няма голяма мотивация, при заплатите, които получават, да се натоварва допълнително, защото не е достатъчно да натовариш един студент да прочете нещо и да напише реферат. Този реферат после трябва да бъде прочетен, а това е време, при това лично.
Как да се излезе от омагьосания кръг? В краткосрочен план е трудно да се намери решение, защото независимо как ще обучиш бъдещите журналисти (което важи с пълна сила и за инженери, архитекти, лекари), те ще трябва да работят в среда, която за 20 години не иска или не може да се реформира към етап, в който да започне да цени и да търси качеството. А, това ме връща на размислите ми, че всъщност ключът е в образованието (от самото му начало до отворения му край).