English Български
Follow Us
Subscribe
Search : [ ]
|

Първа победа на правовата държава над постфактологията

Published on , , Twitter: @AdelinaMarini
Last change on

Правова е тази държава, в която правото държи под контрол изпълнителната власт. Напоследък обаче все повече този връх на човешката еволюция започна да мутира в нова тоталитарна форма, маскирана като бунт срещу естаблишмента. Правото постепенно започна да се измества от "волята на народа", умело дирижирана от идеологията на 21-ви век - постфактологията. Ако през 20-и век за хората истина беше това, което пише във вестника, днес истина е това, което се говори в социалните мрежи. Истината вече се мери по броя лайкове, а не по фактите зад нея. Стегнатите окови на правовата държава с нейните "политически коректни" правила и норми се оказаха прекалено тесни за бунтарите срещу старите идеологии, които се опитват да спечелят на своя страна разочарованите от глобалните промени избиратели, за да се домогнат до властта. Затова наричаните нежно "популисти" започнаха да претърсват трескаво кутията с инструменти на демокрацията, за да намерят начин да се измъкнат от тези окови и да заобиколят правилата. 

Референдумът се оказа най-подходящият инструмент. В някои държави той е традиция, защото избори се печелят на база пакет от обещания, но управлението понякога налага да се взимат решения, които излизат отвъд тези обещания. Затова политиците се допитват до народа преди да вземат решение, за което не са получили мандат от избирателите - да се въведе ли даден закон или не. Всичко е нормално, докато тече здравословен дебат, базиран на факти. След началото на продължителния процес на отмиране на политическите идеологии от 20-и век се отвори място за нови, но в паузата настъпи пост-фактологията. Политиката вече не е базирана на факти, а на лайкове. Дебатът отстъпи място на зрелища. Ярък пример за такова развитие е президентската кампания в САЩ, но в Европа също вече има доста примери.

Един от фрапантните европейски примери беше референдумът във Великобритания, който беше организиран, заради политическото оцеляване на торите пред лицето на бързонастъпващата антифактологичната партия UKIP. А кампанията за него протече в битка с фактите. В крайна сметка спечелиха онези, които ненавиждат фактите и експертите, защото кампанията беше превърната в неравен гладиаторски двубой. От едната страна на ринга бяха фактите, чийто глас почти не се чуваше, а от другата - мускулестите мачо-бризходъри, които спечелиха симпатиите на публиката, за която това наистина не беше нищо повече от зрелище. Още на следващия ден след гласуването мнозина изпаднаха в състояние на махмурлук и признаваха по британските телевизии, че не са вярвали, че гласът им ще има толкова голямо значение. 

И докато ние журналистите в различни части на света често сме подложени на строги правила срещу лъжа и клевета, политиците могат напълно безотговорно да приказват каквото си искат. Единственото им ограничение в развитите демокрации е да не провокират омраза, насилие, да не нарушават добрия тон. Но дори и за това най-много да отнесат глоба или гражданско дело. В краен случай може да се стигне до оставка. За лъжи обаче санкции няма. Така от различни трибуни може да се чуят всякакви неща, чиято цел не е да се отстоява конкретна кауза или идеология, а да се спечели лековерното сърце на избирателя, който е убеждаван, че най-сетне се е появил неговият спасител.

Така от трибуната на Европарламента, в телевизионните дебати, в британския парламент, в американската предизборна кампания, в унгарската кампания за референдума срещу бежанците, в националния дискурс на вече почти всички страни-членки може да се чуят стотици антифакти, които звучат като революционен марш в ушите на онези, които най-много страдат от греховете на управляващите и търсят виновник за бедите си. Мръсната работа е оставена на журналистите, които, ако са добросъвестни или с добросъвестни собственици, разкриват лъжите, но единственото наказание е евентуално спадане на рейтингите. Напоследък обаче, както най-ясно се вижда в САЩ, дори и това вече не е инструмент за натиск срещу непочтени политици, тъй като хората започнаха да възприемат за норма подобно поведение. 

Говор тип "от съблекалнята" все по-често служи за извинение на прояви на расизъм, сексизъм, ксенофобия, а най-често на лъжи и антифакти. Пред политиците падна и последната граница, която пазеше демократичната крепост. Доскоро смятахме, че демокрацията и правовата държава са необратими, защото са постигнати след дълъг, често мъчителен и дори кървав еволюционен, а в някои случаи и революционен процес. Все по-често обаче тя изглежда къща на глинени кръка. Всяка лъжа, всеки антифакт, всяка реплика "от съблекалнята" правят краката все по-меки и по-трошливи. А отговорност няма кой да изиска. Политиците разполагат с имунитети, които ги предпазват от това да им се потърси сметка за лъжите. Иначе казано, в кампания вече всичко е позволено. 

Така до ден-днешен цялото ръководство на кампанията за Бризхода остана безнаказано, въпреки че много от тях си признаха, че са лъгали. Нещо повече, едно от лицата й - бившият кмет на Лондон Борис Джонсън - беше дори награден с висок публичен пост - министър на външните работи. Някак изглеждаше логично резултатите от референдума да не бъдат признати, заради тоновете изречени лъжи, тъй като това може да се разглежда като манипулация на избора, но, уви. 

Съдът като последен стожер на правовата държава

В цялата тази атмосфера на демократичен упадък се появи светлинка в тунела - новината, че висшият съд в Лондон е постановил [на английски език], че правителството на Териза Мей няма право без съгласието на парламента да активира член 50 от Договора за ЕС, с което започва трудният процес на напускане на Великобритания. По този начин най-сетне се възстановява правно-институционалният баланс в обществото, окупирано от новата авторитарна форма - постфактологията. Решението на съда е само първата стъпка в тази посока, но то има огромно значение, защото правителството на Териза Мей направи всичко възможно с действията и бездействията си да легитимира Бризхода, до който се стигна въз основа на един референдум, организиран изцяло на базата на манипулативна аргументация и постфактология, като се изключи суверена (парламента). 

Това можеше (и все още може) да има тежки последици за британската демокрация, изграждана толкова дълго и мъчително и служила за пътеводна светлина на десетки държави по света, отхвърлили оковите на тоталитаризма и избрали демокрацията. Според съда, въпросът дали правителството има право да уведоми ЕС за решението си да напусне Съюза чрез активирането на член 50 е изцяло правен. Съдът не се интересува от това какви са ползите от напускането, защото това е политически въпрос. Реакциите на решението, което ще бъде обжалвано от правителството, показва, че на този етап съдът остава единственият институционален играч, който може да опази правовата държава и съответно демокрацията. Тези реакции показват още, че наистина залогът е правовата държава. 

Адвокатите на правителството смятат, че изключителните правомощия на Короната са легитимен начин да се наложи "волята на хората", които са гласували с ясно мнозинство да напуснат ЕС през юни, съобщава [на английски език] The Guardian, като посочва проблема, който споменах по-горе. Постфактологиците се опитват да наложат волята на народа, независимо че тя може да е изманипулирана, върху правото като по този начин рушат правовата държава. Точно, както Виктор Орбан се опита да стъпче закона като наложи над него "политическата валидност", друг синоним на волята на народа. Лидерът на UKIP Найджъл Фараж заяви, че е ядосан от решението на независимия съд. Той говори за предателство и заплашва устоите на държавата: "Опасявам се, че ще се направи всякакъв опит да се блокира или отложи активирането на Член 50. Ако това е така, те нямат идея какво ниво на публичен гняв може да провокират", гласи изказването му, което демонстрира пълно неуважение към независимите институции на правовата държава. 

С други думи - навлизаме във фаза на пряка конфронтация между правовата държава и гнева на народа (волята на народа, политическата валидност и др.), подклаждан от постфактологици, от които не се търси никаква правна или друга отговорност за разпространяваните от тях лъжи и антифакти. Тук вече няма значение дали Великобритания ще напусне ЕС или не. Много по-важно е да бъде запазено правно-институционалното равновесие, което ще позволи завръщане на разума, а това ще позволи да се говори спокойно и хладнокръвно с факти за ефекта от напускането на ЕС. Идвам от държава, в която изборите често се манипулират, купуват, крадат. Не виждам принципна разлика между избори в крехка демокрация като тази в България и референдум, проведен на базата на постфактология. И в двата случая става дума за окупиране на правовата държава. 

comments
If you have a comment, please post it here.
Name:  
login not required