English Български
Follow Us
Subscribe
Search : [ ]
|

Гърция в плаващи пясъци: Кръстоносният поход на Германия срещу популизма в Европа

Published on , ,
Last change on

Когато се анализира актуалната караница на Гърция с кредиторите ѝ, както и враждебните ѝ взаимоотношения с ЕС като цяло, човек трябва да разграничава процеса от действието, за да не „изгори и суровото покрай сухото”. Преговорите с популистката партия СИРИЗА, в съответствие с очакванията от началото на годината, когато партията спечели убедително изборите с платформа, изтъкана главно от див популизъм, анти-ограничения, анти-МВФ, анти-имиграция и анти-Европа като цяло, съвсем не изненадващо стигнаха до задънена улица. През последните няколко месеца преговорите следваха примера на стратегия по учебник: вид игра от типа „кой пръв ще се откаже”, където печелившата стратегия изглежда се базира на използването на правдоподобна заплаха с цел убеждаване на противника в предполагаемата разумност на избора на по-малката от две злини.

А ролите са разпределени така: за ЕС това е Жан-Клод Юнкер като „доброто ченге” и министърът на финансите на Германия Волфганг Шойбле и изпълнителният директор на МВФ Кристин Лагард като „лошите ченгета”, а за Гърция - финансовият министър Янис Варуфакис като „лошото ченге” и премиера Алексис Ципрас в често неубедителната роля на „доброто ченге”. Референдумът за излизане на Гърция (#Греферендум) е просто поредния от дълъг списък „тактически трикове” в учебника. Когато и двамата играчи взаимно си откриват блъфовете, постепенно става ясно, че Гърция и ЕС вървят към много по-разрушителен удар – челен. Гризход-ът идва, но не веднага.

В последните седмици някои коментатори изказаха разнообразни и често фриволни интерпретации на случващото се. Джон Уийкс например директно обвини Тройката, че влиза в съучастие с Германия и Франция като води изкуствени преговори и се опитва да изфабрикува официален механизъм за изгонване на Гърция от еврозоната и дори от ЕС или най-малкото да смени правителството на СИРИЗА с такова, което е „послушно към неолибералния проект”. Чухме също въпроси защо вниманието е върху Гърция, когато истинският проблем е в пълзящото заглушаване на истинската демокрация на други места. В частност обвинението беше, че ЕС е склонен да толерира нелибералното, полу-авторитарно управление на Виктор Орбан в Унгария, което запушва устата на опозицията и нарушава човешки права, но в същото време доброволно „изстисква още малко” населението за да постигне „свещения 3% бюджетен праг”, а не протяга ръка на правителство, което би трябвало да е въплъщението на истински демократично и популярно, това на Алексис Ципрас, което показва решителност да „взема самостоятелни решения” и да „защитава гражданите си в случай на изключително тежки условия”. И всичко това защото ЕС или някакъв вид Кабалистичен елит, стоящ зад проекта ЕС, иска да изпрати „смразяващо съобщение” – подчинете се и не стойте встрани от неолибералния ЕС!  

Странно, но се улавям, че се съгласявам с последното, но не заради цитираните по-горе причини. Въпрос на послание е наистина, но от друг вид. Гръцката икономика е достатъчно малка, та  ЕС или дори Германия, с или без подкрепа от Европейските финансови институции или други страни да я сложат на стероиди и да я съживят, ако финансовото здраве на Гърция беше единствената истинска причина. Разбира се междувременно съществува риска това да изпрати грешни сигнали към други, много по-големи държави с много по-големи икономики, като Испания и Италия.  Моралният риск би могъл да бъде заразен.

Въпреки всичко истинската причина не е риска от лошо управление на моралния риск, а политическа – разпространението на популизма като цунами. Испания, Италия, Франция и Германия са най-едрите членове на еврозоната и също така най-големите страни в ЕС. Увеличаващи се групи техни граждани, главно млади гласоподаватели, са неудовлетворени от реалността, недоволни от изгледите за бъдещето и недокоснати от институционализираните страх и заплаха от нова фрагментация, голям конфликт и дори война, които бяха характерни за поколенията в Европа след Втората Световна Война. На прага на видимата смърт на европейския мит за „все по-близка Европа”, който съши в едно разнообразен континент, зареден с история на неприязън от шест десетилетия след края на ВСВ, най-голямата заплаха за Обединена Европа днес остава надигането на популизма.

В този смисъл скорошният изблик на евроскептицизъм трябва да бъде разглеждан като симптом на заразната и разрушителна сила на популизма. Ако в Италия и Испания популистки версии на СИРИЗА, а именно ПОДЕМОС и Движение "5 звезди", последват СИРИЗА, можем да очакваме, че оттам нататък може да следва само срив за европейската интеграция, еврозоната и не на последно място ЕС какъвто го познаваме в момента. Започвайки от  движенията Окупирай от преди известно време, популистката опозиция на неолибералната ориентация на евроинтеграцията започва да ражда плодове, които изглежда ще са доста кисели.

Това, което прави сегашния популистки тласък опасен извън границите на Гърция е не само заплахата от пропадане на еврото и разпад на еврозоната. Не само ЕС, а и Европа в момента е под невероятна атака отвън и границите ѝ, както и политическото ѝ единство и воля са под обстрел, създавайки импулс за разцепление, ако не и за по-лошо. На изток конфликтът в Украйна създаде най-голямото предизвикателство към реда в Европа след ВСВ, а на юг разпадащите се социални и икономически условия в Африка, жалките условия за живот в континент, раздиран от граждански войни, глад и болести, принудиха все по-голям брой мигранти да поемат невероятния риск да „живеят свободни, или да умрат”.  

На Балканите нерешените конфликти в някои части на бивша Югославия, а именно Македония, Босна, Косово, Сърбия и Черна гора, могат да изскочат с пълна сила всеки момент, поглъщайки целия регион. Съединените щати все-повече се държат не като съюзник, а като шогун, като разпращат шпионите си по всички континенти и опитвайки се да дърпа конците зад кулисите. Вижте само последните обвинения, че Националната Агенция за Сигурност е шпионирала лидерите на Франция, Германия и Великобритания, освен всичко останало.

В този контекст епичният сблъсък между Гърция и ЕС е наистина битка за сърцата и умовете на европейците. Тази битка се води под формата на процес, в който популистките политики биват разкрити в истинската им същност – гласове на Сирени, които са точно толкова привлекателни, колкото и смъртоносни. Във времена на криза популистите примамват гласоподаватели с обещания за лесни решения на сложни проблеми; те противопоставят социално и политически обществото, въвеждайки култура на нетолерантност и се впускат в разделяне на обществото по Манихейски на „чисти хора”, или „жертви” и „зли елити”, които са традиционните корумпирани върхушки, докато междувременно внушават чувство на националистическо възмущение. Веднъж издигнали илюзията, популистите бързо преминават към икономика под наем и вътрешно преразпределение на стоки и услуги с цел да циментират твърдия си електорат и повишат нивото на нетолерантност към всяка опозиция на корумпирания им политически и икономически модел. Накрая популизмът винаги се оказва импотентен, вреден и най-вече нестабилен. Икономическият му модел действа на принципа на „пирамидите” и се срутва точно като тях.

  Точно чрез разкриване на кухотата на необуздания популизъм на правителството на Ципрас и празните му обещания Тройката и Германия се борят за опазването на душата на самия проект за европейска интеграция. Едва ли има по-подходящо място да припомним откъс от „История на Пелопонеската Война” на Тукидид, където Атина изпраща флотата си да пороби малкия остров Милос. Когато мелийците твърдят, че не правят нищо лошо на Атина, а просто са неутрални, атиняните веднага обясняват, че точно в това е проблемът -  това е морален риск, който изпраща грешни сигнали и дава лош пример, който и други могат да последват. Примерите са заразни. Въпреки че историческите аналози обикновено са лоша идея, принципът на моралния риск е валиден – дивия и необуздан популизъм на СИРИЗА разпраща грешни сигнали и дава лош пример на други популистки движения в Европа. От Германия и Тройката зависи популизмът да не се разпространи в Европа.

Който строи къща, не я е построил”, твърди Аристотел в Метафизика, книга 6, като без да иска слага ударение над процеса. И по този начин той също прави разграничение между процес, като строене на къща или учене и дейност, като виждане, чуване или живеене. За него процесът би трябвало да води до резултат, но не е резултат сам по себе си. Не бихме могли да оценяваме резултата без да обследваме процеса, понеже резултатът неволно придобива специфична собствена ценност чрез опита на самия процес. По подобен начин немският философ Хегел, развивайки идеята на Кант за „трансцеденталния субект”, вижда реалността като съвкупност от структури, или условия, динамичния контраст и диференциация, между които – той ги нарича диалектики – дава за резултат продукции. Накратко, продукциите са процес с идея за специфичен продукт или резултат, чрез който се формира крайният продукт. Семантично погледнато, продукт и процес изглеждат като две съвсем отделни неща, но херменевтично те са два елемента от едно цяло и като такива споделят стойността. Както в случая на артефакт, бил той статуя, картина, или може би политика на затягане на коланите (austerity).

За правителството на Ангела Меркел гръцката криза е процес, от който ще произлезе продукт. Продуктът има поне три измерения: стабилизиране на еврото, ограничаване на разрастването на популизма и установяване на многозонов ЕС с концентрични кръгове, обграждащи се един друг като люспи на лук, така че процесът на разпад да тръгне на обратно и в един момент да бъде спрян на някакво ниво. Гризходът може и да не е предпочитаният от Тройката резултат, но Германия изглежда готова да жертва Гърция в името на противодействието на вълната от популизъм, заливаща останалата част от Европа. Правителството на Ангела Меркел освен това явно смята, че Гризходът ще заздрави еврото. Тройката от своя страна няма кой-знае какви опции, освен да държи здраво на финансовите принципи. Тройката многократно повтаря, че сдържаността и финансовата дисциплина са основополагащите принципи на еврозоната и сега трябва да го докаже или рискува ефект на доминото. Така че въпросът не е ще напусне ли Гърция еврозоната. По-скоро рано, отколкото късно това ще се случи – дали следващата седмица или следващата година. Въпросът е как. Съдейки по последните събития, би могло да се каже, че ще се случи по най-лошия възможен начин, в гаден развод, напомнящ гадните сцени от филма „Войната на семейство Роуз”.

Тук няма да има победители. Докато печелят сърцата и умовете на остатъка от ЕС, Тройката и Германия почти със сигурност ще загубят гърците или поне тези, които все още предпочитат да останат в еврозоната. Останалите така и не повярваха в европейския проект и неохотно приеха ползите от него. Първата категория изглежда е по-голяма и затова загубата на гърците не е повод за празнуване. Според последното изследване на Alco Poll от 24-26 юни, около 57% от гърците продължават да настояват за оставане в еврозоната, а само 29% са за откъсване. Предложеният от СИРИЗА спешен референдум за условията на гръцката спасителна програма освен, че е леко противоконституционен, защото гръцката конституция не предвижда провеждане на плебисцити по фискални въпроси, е също така лош начин за водене на политика. Освен това е най-лошият възможен начин да похарчиш 110 милиона евро безценни пари в брой, вместо да ги инвестираш в социални програми. Вярно, че The Financial Times публикува неофициална версия на предложеното спасително споразумение, но нито това споразумение е оповестено официално, нито е преведено на гръцки – две изисквания към основната информация, нужна на гласоподавателитеq за да дадат своя вот по въпроса.

Остава открит и въпросът как се организира референдум за няколко дни. Мнозинството истински загрижени проевропейски настроени гърци за съжаление са оставени на милостта на СИРИЗА и неестествените им коалиционни партньори АНЕЛ, и техните агенти, за да се информират и да формират мнение, което в крайна сметка ще определи политическите им настроения. Откакто дойде на власт преди почти половин година, СИРИЗА успя да установи контрол над главните медийни източници в резултат на всеобхватна политически мотивирана лустрация. Така че референдумът, насрочен в рекордно кратък срок, ще представлява всъщност една много скъпа анкета за способността на популисткото правителство в Атина да засили страховете на обикновените гърци до перверзна версия на нещо, което финансовият министър Варуфакис нарече наскоро в Туитър акт, който може да звучи като „радикален”, но по неговите думи "ще засили демокрацията” в цяла Европа. Аргументът му разбира се е косвеното твърдение, че правителството няма необходимия мандат да приеме изискванията на Тройката, понеже има само 41% подкрепа на изборите и затова ще трябва да пита „демос-а” отново. Бидейки безскрупулен популист, и той, и шефът му г-н Ципрас нямаха проблеми да говорят „от името на всички гърци” в миналото, в съответствие с най-добрите практики на популизма.   

За съжаление предложението на СИРИЗА за референдум е скъпо упражнение в популизъм в страна, която е тежко лишена от средства. Също така ще бъде и прекрасен негативен пример за остатъка от Европа за това как, ако някой се окаже потънал до шия в плаващи пясъци, не трябва да мърда много, а да се опита да се държи за сламката, подадена му от минувач. И да бъде благодарен за това. Точно този изход изглежда искат Ангела Меркел и Волфганг Шойбле. Това, което те знаят, а Ципрас предстои да научи по трудния начин е, че едва след като давещият се в плаващи пясъци бъде измъкнат от тях, той би могъл да търси отговорност и да обвинява като популистите. Но, разбира се неговата достоверност пред избирателите ще бъде загубена завинаги. Прост въпрос на прагматично приоритизиране, крайъгълният камък на преобладаващата рационална политика, по Макиавели. Но също така и принцип, който не се стикова добре с популизма и скритите му капани. Защото най-голямата сила на популизма е и най-голямата му слабост - легитимността и успеха му зависят от възможността му да изпълни обещаното. А популизмът със сигурност ще се провали в това. В края на краищата, как да доставиш една въображаема, измамна политическа химера?

Любомир Топалов е професор по политология в университета Мейджи, Токио и автор на "Политически партии и евроскептицизъм (2012)

Превод от английски Станимир Стоев

comments
If you have a comment, please post it here.
Name:  
login not required