Дългият път към демокрацията на участието
Аделина Марини, April 27, 2010
На 14 юни ще започне сериозното обсъждане на поредното нововъведение на Лисабонския договор - европейската гражданска инициатива. Това става ясно от заключенията от Съвета на външните министри на Европейския съвет в Люксембург от понеделник. Дотогава, работата по проекта на регулация ще продължи на експертно ниво в комитета на постоянните представители на Съюза (посланиците на страните-членки).
Гражданската инициатива дава възможност на гражданите да приканят Европейската комисия да придвижи законодателни предложения по конкретна тема, ако зад подобна молба застанат най-малко един милион европейски граждани, които да представляват значителен брой страни-членки.
Основните точки, по които трябва да се постигне общоевропейско съгласие са: как да се осъществява регистрацията на гражданска инициатива и как тя да бъде приемана; какъв да е минималният брой подписали се зад нея хора от страна-членка; процедурите и условията за удостоверяване на хората, които са се подписали под дадена инициатива.
Големият проблем е да се реши на какъв етап инициативата да бъде 
регистрирана, за да се прецени дали не е в разрез с европейското законодателство и дали изобщо е от компетенциите на Европейската комисия. Затова се предвижда да бъдат събрани 300,000 подписа от три страни-членки преди да бъде поискано от държавите да извършат проверки на реалните хора, стоящи зад подписите. Предвижда се и още един филтър по време на регистрацията, който да даде на Комисията възможността да отхвърли регистрирането на инициативи, които са насочени срещу ценностите на съюза.
Взимането на решение още в самото начало за това дали една инициатива да продължи по пътя си или не се прави с цел да се предотвратят възможни злоупотреби със системата от хора, които всъщност нямат интерес да предприемат реална инициатива. Друга цел е системата да бъде предпазена от претоварване, а също и да се избегне риска да се създаде усещането, че инициативата е получила зелена светлина от Комисията преди да са събрани нужните подписи.
Предвид различния размер и брой население на страните-членки, вторият елемент - събирането на подписи - също търси справедливо решение, за да може гражданската инициатива да има максимална представителност. В своята зелена книга Комисията предлага твърд процент - 0.2% от всички страни-членки. Консултациите показаха обаче, че има притеснения, че твърдо закованият процент ще доведе до прекалено висок праг за големите страни-членки и прекалено нисък за малките - например 1,000 подписа от Люксембург срещу 160,000 от Германия.
Затова Комисията предлага да се заеме принципа, заложен в Европейския парламент, тоест минималният брой на подписите от страна-членка да се базира на пропорционалната система, която се използва за определяне на броя на членовете в Европейския парламент. Подходът предвижда броят на евродепутатите да бъде умножен по 750. Това е и един от най-малко оспорваните моменти в проекта на регулация, тъй като вече е доказан в практиката (европейските избори). При този подход България ще трябва да събере 13,500 подписа (18 евродепутати по 750).
Големият проблем, както изглежда е, какви да бъдат процедурите и условията за удостоверяване на подписалите се под дадена инициатива. По време на консултациите някои страни-членки са заявили загриженост от предложението на Комисията желаещите да могат да избират между няколко различни форми на идентификационни документи (паспорт, лична карта, осигурителен номер). Този подход има предимството да решава определени проблеми в някои членки, докато в други - да ги създава. Освен това се спори и за това дали да бъде удостоверяван само броят на подписалите се или и тяхната идентичност.
Удостоверяването на реален подпис обаче предполага гражданите да 
могат да полагат подписите си за желаната от тях инициатива пред държавен орган в родината си или пред нотариус. В този случай възниква въпросът дали подобно изискване ще бъде пропорционално на същността на гражданската инициатива.
Тъй като се предвижда и създаването на онлайн система за регистрация на подкрепа, предложението създава допълнителни проблеми, защото решението да се създаде специален уебсайт е оставено на организатора на инициативата. Същевременно обаче, този сайт трябва да може да гарантира защитата на лични данни, както и да удостоверява, че заявената подкрепа е автентична. Страните-членки ще трябва да проверяват дали този уебсайт е в съответствие с изискванията на проекта на регулация, а също и да гарантират, че това удостоверяване се признава и от останалите страни-членки.
На практика, случаят с онлайн-регистрацията е напълно идентичен с този с хартиеното събиране на подписи. Така поставени проблемите може още отсега да тушират всеки опит за гражданска инициатива или пък да създадат нова бизнес-ниша - на организации, които да се занимават само и единствено с това - придвижване на инициатива до Европейската комисия. Доколко обаче това ще е волеизява на гражданите е въпрос, на който тепърва ще се търси отговор.