Шокираща ли е снимка на обезобразена жена? Такава дискусия провокира снимката на корицата на списание "Тайм" на афганистанка, успяла да избяга от семейството си, след като за наказание й били отразяни носът и ушите от собствения й съпруг. Според мен дискусията е поставена на грешна основа, защото не е шокираща снимката сама по себе си, шокиращо е действието, което стои зад нея. Дали, ако не видим снимката ще спим със спокойна съвест, независимо, че знаем, че някъде там по света жените са стока - без право да гласуват, без право да имат мнение, без право да бъдат себе си? Това, за мен, е правилният въпрос.
И, впрочем, този въпрос е изключително актуален в 21-ви век по целия свят. Разликата е в начина, по който се третира. Навсякъде по света, включително и в най-развитите общества знаем за случаи, при които съпругът побийва жена си, не й дава да излиза сама или дори и без да демонстрира превъзходство, някъде дълбоко в себе си го усеща. По-развитите държави са намерили начин да противостоят на това като са създали закони, временни убежища за жени, пострадали от насилие, хвърлят пари за консултации, психологическа помощ за такива жени и други.
В не толкова развитите държави обаче, особено в онези, където самата религия повелява жената да не бъде разглеждана като човек, проблемът е фундаментален.
Около снимката на корицата на световноизвестното списание, обаче, има и още един проблем - това е заглавието й: "Какво ще стане, ако напуснем Афганистан" (без въпросителна). Проблемът със заглавието е, че САЩ съвсем не са в Афганистан, за да дадат на онеправданите права. Те отидоха там след 11 септември 2001-ва година заради съмненията им, че талибаните стоят зад атентатите във Вашингтон и Ню Йорк. А, останаха заради данните, че в Афганистан има множество лагери за обучение на терористи (лагери, спонсорирани от Ал-Кайда). Това беше и причината да се ангажират и с Пакистан.
Твърдението на списание "Тайм" е, че случката с обезобразената Айша се е случила не преди 10 години, когато талибаните са управлявали Афганистан, а миналата година (2009). От това, обаче, не следва, че САЩ не трябва да се изтеглят оттам, защото ето вижте какво става. Основният проблем на международните сили за сигурност в Афганистан (сред които и България) е как да направят така, че властта в Афганистан да се закрепи, да обучи армията и полицията, за да започне дългият и мъчителен процес на вътрешно помирение и консенсус за това какво общество да бъде изградено. Никоя война не води до постигането на тези цели, може само да ги задълбочи.
В подкрепа на това, в статията на списанието се цитират мнения на различни дипломати, експерти, военни стратези, според които помирението в тази държава е възможно само чрез преговори с талибаните. Само че, тези преговори надали ще стигнат толкова надълбоко, че да могат да създадат дори и далечен хоризонт за жени като Айша. Факт е, че в официалното управление на Афганистан вече има жени, но също така е факт, че талибаните не признават това управление, а още по-малко религиозните и житейските им убеждения позволяват на жените да бъдат дадени права.
Спорната снимка е придружена от подробно обяснение на главния редактор на "Тайм", в което той обяснява как екипът му се е допитал до детски психолози как тази снимка ще въздейства на децата, които безспорно ще я видят - по щандовете за списания по целия свят, на масичката пред телевизора в къщи, в офиса на мама или татко. Окончателното решение за публикуването на снимката на корицата е взето заради това, че лоши неща се случват на хората и "това е част от нашата работа да им се противопоставяме и да ги обясняваме". С последното мога да се съглася, но не и с първото - защо да допускаме, че афганистанските деца могат да гледат тези неща "на живо", което, впрочем, определя възгледите им за целия им живот, а "нашите" да не могат?
И защо поставяме крехката психика на нашите собствени деца от развития свят на предно място пред по-важната мисия, а именно - да се конфронтираме с тези проблеми и да ги обясняваме? Разбира се, че трябва да има филтър при показването на зверствата на войните, но не трябва и да се прикриваме зад "собствените ни ценности", за да се оправдаем за действията ни или за действията, извършвани от наше име. В крайна сметка, ние сме тези, които трябва да преценим, плащайки чрез нашите данъци външните политики на държавите ни, дали това, което виждаме от корицата на списанията е нещото, което очакваме да се промени с нашите данъци.