Европейският съюз е нещо много голямо във всяко едно отношение - като пазар, като население, като географско определение дори. Само че, не е единен - състои се от множество големи, средни и малки държави, обединени в едно. Това е и причината гражданите на тези държави, които хем са национални граждани, хем европейски, трудно да успяват да се извисят над ежедневните си проблеми и да погледнат отвисоко какво става с ЕС, а още по-малко да проумеят, че имат пръст в това, което става.
Това извисяване и поглед отвисоко дава възможност да се чуят гледните точки от всички краища на Съюза - от Великобритания до България и от Гърция до Швеция.
Какво се чува?
Общият тътен е мърморене - къде по-силно, къде по-тихо. От една страна гърците крещят, че са изоставени, че са обвинявани в измами и лъжа, че са на прага на фалита и че не може така. От друга - британци, германци и французи мърморят, че никой не е длъжен да плаща солидарно грешките на другите, особено когато са били предупредени за тези грешки. В Испания и Португалия пък само стискат зъби и стоят наведени с надежда, че бурята ще отмине и те може и да оцелеят.
Същевременно, съвсем буквално бурята не просто не отминава, а удря тежко и то по един от най-икономически активните сектори на Португалия - туристическият център Мадейра. В други части на Европа пък се борят със снежните стихии, с наводнения. А още не е дошъл моментът, когато в разгара на лятото ще трябва да се направи равносметката и за реколтата.
Какво се чува от Бъгария ли?
Не е за разказване. Общото впечатление обаче е, че българите сякаш съвсем не са наясно от какъв съюз са част. Държат се така, сякаш в европейски, а и в глобален мащаб нищо не се е променило не просто през последните 2-3 години от наченките на кризата, а за последните 20! Занимават се с дребни интрижки, с медийни изяви, с постоянно припомняне на приоритетите, по които обаче не се прави нищо.
А, всъщност точно това поведение води до въпросите, които Тони Барбър (кореспондентът на Файненшъл таймс в Брюксел) задава в днешния си коментар: "... отдалече може и да изглежда, че най-големият и настоящ проблем е как да бъде извадена Гърция от ръба на пропастта, за да се спре разпадането на 16-членната еврозона. Но, това всъщност е част от по-широкия въпрос: "Да платим на средиземноморските страни или да приемем края на еврото?", пита бившият германски външен министър Йошка Фишер. "Това е въпрос, който дава ясно да се разбере за какво става дума - за бъдещето на целия европейски проект".
А, защо става дума за това ли? Ами защото, пак да припомним - имаме недисциплинирана Гърция, която харчи, колкото можа и сега дойде ред да плати сметката, а тя разчиташе, че като е седяла на една маса с другите си партньори, ще си я поделят. Уви, не - всеки плаща това, което е ял. Същевременно, Испания се опита да прокара собствен социален модел, въпреки негодуванието на партньорите си от Франция и Германия, и сега - и тя получи чек. Същото важи за Португалия, Ирландия. Последната пък толкова се зарадва, че е келтския тигър, че си повярва и реши, че това ще продължи до безкрай.
Не мога да спра да се чудя дали България е фактор, за да я включа в сметките. Надделява гласът, че е фактор, защото, макар да не е член на еврозоната, тя е член на ЕС, който пък е икономически съюз с рудиментарни институционални органи. От това произтича много и за илюстрация ще дам следния пример: представете си, че сте член на отбора на световния шампион по футбол, но не можете да играете футбол. Когато това стане ясно на някой важен международен мач, какво мислите, че ще се случи? Ще изгори целият отбор, не само вие. А след това ще е прекалено късно да се търси сметка кой точно е виновен.