Сцена пред детската градина в 8.20 сутринта. Татко влачи детето си към входа, а на улицата свирят клаксони като сирените на Гражданска защита на 2 юни. Оказва се, че таткото е паркирал сребристия си ван на средата на улицата, на която по принцип не могат да се разминат две коли и винаги има возила спрели и на двата тротоара. Та се налага шофьорите да изчакат родителя да заведе отрочето си, за да отпуши трафика. Абсурдно на пръв поглед случката ми напомня излушването на Румяна Желева в Европейския парламент. На второ четене, обаче, разбирам какво предизвика асоциацията: усещането за всепозволеност и липсата на каквато и да е самокритичност. Твърде характерно за елитите в България и успешно подражавано от кандидатите да се приплъзнат в тях.
Ето вижте българския външен министър, който три часа се поти пред евродепутатите, за да измисли 330 варианта на един и същ отговор, който независимо от въпроса звучеше така: ”Трябва да сме проактивни и с общи действия на международната общност да облекчим човешките страдания”. Въпреки многократните призиви на евродепутатите да бъде по-конкретна, Желева нагло им припомняше, че й задават въпроси, на които вече е отговорила. Сега схващате ли ми мисълта? Колко от вас, когато се явяват на интервю за работа или на изпит, си позволяват лукса да отидат с празна гллава и широка усмивка? Да не говорим, че в случая не представляваш само себе си, а страната си, отгоре на всичко си и външен министър, което предполага една не съвсем екзистенц-минимална компетентност.
Е да, обаче госпожа Желева нямаше проблем да седне в Европейкия парламент, подплатена само със самочувствието си, амбицията си и одобрението на Бойко Борисов. Това е обидно. Обидно е за усилията, които всеки един от нас полага ежедневно, за да се развива, и които често се провалят именно заради такива като госпожа Желева и като оня татко с вана, които се чувстват силни не с компетентността си, а с компанията си. Те са част от елита, част от играта. Те няма нужда да знаят и да могат, достатъчно е да искат. Сега остава да видим дали това ще се окаже достатъчно и за госпожа Желева, за да получи високия пост, към който се е прицелила.
Защото забелязвате ли как темата за нейната подготвеност за работата се измества в 
посока сценарий за отстраняването й от враговете на отечеството? Антония Първанова, която игра нечистоплътно дори и според собствените си стандарти, може да изпише вежди на Желева, ако Барозу и експертите преценят, че фирмените й дела са наред и не е скрила конфликт на интереси. Защото тогава Желева наистина ще изглежда по-бяла и добра в очите на всички, дори и на отривистата г-жа Сарджентини, която най-много държеше да знае истината. И версията на ГЕРБ, че заради личните атаки Желева не е могла да се представи в целия си блясък ще звучи все по-достоверно.
Каквато и да е развръзката, благодарение на Европейския парламент и процедурата по изслушванията на кандидат-комисарите, която е напълно прозрачна и публична, бяхме свидетели на невиждано унижение. Български външен министър, номиниран от българското правителство за еврокомисар се черви като повтаряч, а отговорите му са определени като незадоволителни. Както написа една колега от Брюксел - "да бяхте тук и вас да потупват по рамото и да ви питат много ли ви е срам".
Срам ни е, но какво от това, след като не го е срам когото трябва. Не го беше срам и оня татко, който сутринта държа хората 5 минути „на клаксон”, защото за него правилата не важат. Както не важат, очевидно, и за политическия елит. Най-вероятно скандалът ще бъде замазан от правителството и от премиера, най-вероятно той ще намери начин да си отмъсти на враговете, най-вероятно Румяна Желева, дори и да не стане еврокомисар, ще продължи да се чувства уютно в себе си и на поста си. Защото явно не Съединените щати, а България е страната на неограничените възможности, дори и (или най-вече) да си с ограничени способности.