Винаги сме мислели, че българските медии са нарцистични и обичат да се занимават със себе си, но по един твърде себичен и обществено безполезен начин. Като се почне от темата за собствеността на медиите, мине се през цифровизацията, съдбата на държавните БНТ и БНР и се стигне до регулацията в интернет и природата на блоговете. Всички дебати като че се плъзгат по повърхността и не засягат същността на въпроса, а тя винаги е била - изпълняват ли българските медии своите обществени функции. Защото, макар законът да определя само БНТ и БНР като обществени (а те са просто държавни), всички медии по определение изпълняват обществени функции.
Екипът на euinside често е дискутирал тези въпроси и винаги е смятал, че двигателят на всички вътрешни дебати в медиите трябва да са журналистите. Те са тези, които трябва да инициират процесите на промяна, да настояват за по-високи професионални стандарти, да оказват натиск върху собствениците на медиите, ако се налага, за да си осигурят необходимата свобода на мисълта и перото. И тъй като смятаме, че „журналистическият градус” в българските медии е достигнал абсолютния минимум, т.е. имаме почти пълна липса на журнализъм, решихме да споделим позицията си по въпроса. Защото сме убедени, че има много колеги, които мислят като нас. И защото, ако наистина държим на нещо, трябва да се борим за него. Затова, ето нашата позиция.
Когато човек гледа (слуша, чете) български медии, чак не може да повярва на непрекъснатите клетви в името на „безпристрастността”, която виси като дамоклев меч над журналистическия труд. От собствените си наблюдения и от разговори с колеги съдя, че безпристрастността е разбирана като пълен отказ от журналистическа позиция и съобщения от типа „този каза, онзи рече, а трети подчерта”. Иронията е в това, че за хората от гилдията обикновено няма никакво съмнение чий точно интерес стои зад завесата на „безпристрастността”. Въпросът обаче, е дава ли си сметка за това аудиторията?
Представянето на „всички гледни точки” е изместило напълно всички останали цели на журналистическия труд и тотално е замъглило най-важната - обществената полза. Защото в повечето случаи изсипването на много гледни точки не помага на аудиторията да се ориентира и да си отговори на най-важния въпрос: „И какво от това?” Да не говорим колко уловки има в „безпристрастността” - кои точно гледни точки се подбират, коректно ли се цитират мненията или са извадени от контекста, ясни ли са източниците на информацията и проверена ли е тя по всички стандарти, ясни си са политическите и бизнес интереси, които стоят зад тях и дали случайно някои от тези интереси не стоят и зад съответната медиа. В резултат - „безпристрастността” лесно води до обезличаването на медиата и до безхарактерност.
Че публиката има нужда от повече анализи и коментари в медиите, от години твърдят всички медийни анализатори. Доказателство за тази нужда е и бурният възход на блоговете, където много журналисти и нежурналисти изказват ясно позицията си по важните обществени проблеми. Какъв е изводът? Публиката иска ясни позиции. Иска да знае каво мисли журналистът (медиата) по определена тема. И това не е бич за прословутата безпристрастност, както се твърди у нас, а сваляне на картите на масата.
Защото реалният плурализъм не се изразява в отразяването на мненията на едни и същи, до болка познати и очаквани „говорители” по всички медии, а в сблъсък на различни позиции. Журналистически позиции. Когато аудиторията има възможност да получи различни, дори противоречиви позиции по определен въпрос, тя може да ги съпостави, да ги анализира и така да изгради собствената си преценка по темата. Така би се получил прословутият обществен дебат, за който медиите така ратуват, но упорито отказват да участват в него като сами се лишават от правото си на позиция.
Любопитно е, че големите европейски и американски медии не се свенят да обявят открито подкрепата си за определени политически идеи или сили, да имат ясно формулирани позиции и по този начин - открито лице пред своите читатели. Защото е много важно, когато човек чете (гледа, слуша) определена медиа, да знае кой му говори. И за това не е достатъчно да е ясен собственикът на медиата, който може да е никому неизвестен и несвързан с реалните политически и бизнес интереси, които стоят зад нея. Честно казано, единственият вестник (и май изобщо медиа) у нас с ясна политическа позиция, за който се сещам, е „Дума”. За останалите само се досещаме или се ориентираме по слухове и индиректни аналогии.
Класическото определение за медиата е средство, канал по който информацията стига от комуникатора до аудиторията. Българските медии сами се сведоха именно до това - до канал за провеждане на послания от външни комуникатори до аудиторията. В това има всичко друго, но не и журнализъм, който би се изразявал в коректно отразяване на събитията, разбирането им, анализирането им, поставянето им в контекст и накрая - оценката им. Само ако този процес се извърши от край до край в медиите, ще се получи пълната картина, от която аудиторията наистина има нужда и която всъщност е целта на съществуването на медиите.
И тъй като както няма двама души, които да интерпретират едно и също нещо по еднакъв начин, така няма да има две медии с една и съща картина и ще се получи огромно разнообразие от образи на действителността, между които хората да избират и да сравняват. И това би бил истинският плурализъм, за който толкова говорим.
За да се случи това обаче, трябва да се случат поредица от пречистващи процеси, за които в момента не се вижда реална воля: медиите да имат ясни собственици и да заявят открито политическите си позиции, да спазват високи журналистически стандарти за събирането, отразяването и интерпретирането на информацията, да стимулират професионалното развитие на журналистите за повишаването на тяхната компенетност, а не да ги използват като „дръжки на микрофон”, да изразяват ясно позициите си по обсъжданите теми, а не просто да дават трибуна на „външни” говорители.
Призванието на журналистите е да бъдат „лидери на мнение”, да задават тона на обществените дебати, да помагат на аудиторията да се ориентира в многообразието от теми и гледни точки и съответно - да оказват натиск върху политическата класа, спрямо която журналистите априори следва да са критични.
Това поставя изключително високи професионални и морални стандарти пред самите журналисти, защото за да бъдеш „обществена съвест”, преди всичко трябва да си с чиста лична съвест. Същото важи и за медиите като цяло. Всичко това отдавна трябваше да се е случило, но очевидно, в тон с общата родна действителност, „реформата” е отлагана твърде дълго. Затова сега „безпристрастността” е толкова удобна като прикритие на общата безхарактерност. А тя води само до едно - безпринципност. Това ли е, което искаме, колеги?