English Български
Следвай ни
Абонамент
Търсене : [ ]
|

Красотата наистина може да спаси света

публикувано на , , София

Напоследък съм унила. Запролетява се, но аз не се радвам, вероятно за първи път в живота си. Мисля си, че не мога повече да понасям този пясък, тази кал, тези летящи пликчета, хвърлени хартийки, обърнати контейнери, грозни, рошави, озъбени кучета, лайна по тротоарите, намусени и зле облечени хора (в смисъл зле като грозно, а не като бедно).

Онази сутрин се събудих в пълна хармония със себе си. Дръпнах щорите и отворих прозореца. Пееха птички и някак миришеше на пролет! Но, трябваше да излизам. Моментално ми изстива ентусиазма, защото какво следва: поредната битка да покажа на този със зеления пасат с пернишка регистрация, че не бърза повече от мен и мястото му не е в насрещното в опит да мине преди мен, не мога отново да мисля къде да си паркирам колата там, където отивам, без да стъпя в тонове кал с новите обувки, които си харесвам, не мога пак да се разправям, че дясностоящите са с предимство всеки път, просто защото така пише в правилника, който поредната русокоска явно не си е направила труда да прочете.

За съжаление трябва да изляза. Бедствието е още по-голямо. Новите ми зимни гуми вече са за изхвърляне - въпреки всичките ми усилия, успях да нацеля толкова много дупки, че вече мисля за поредния ремонт на предницата на колата. Добре че, не се изкуших в икономическия бум да си купя нова кола. Не само парите ми щяха да отидат на вятъра, ами и щях всеки път да получавам микро и макро инфаркти от поредното пропадане в софийските дупки. Вече съм се отказала да питам как е възможно всяка Божа година да се правят ремонти и ПАК да се отварят дупки! Не мога да спра да мисля къде са всички тези хора, които ВИАС произвежда, а също и тези от Строителния техникум до него. На какво ги учат там? Няма ли дисциплина "строеж на пътища" или "пътно строителство"?

В същото време си спомням миналогодишното ми пътуване със същата тази стара трошка до Амстердам. Бях потресена от скоростта, с която разширяваха небезизвестната трансгерманска магистрала А3. Всеки ме разубеждава, когато тръгна с кола из Европа - за какво ти е, има самолети, много време, много изморително. Дрън-дрън. По-изморително от това да отидеш от центъра до Младост или обратното, или пък до Илиянци, както ми се наложи вчера - няма. Наистина няма. Очите ти се отварят на 16, дебнеш какво има в локвите - дали е 3-сантиметрова дупка или 3-метрова пропаст, дебнеш кучетата, които лаят срещу теб да не се хвърлят да ти изкривят бронята, дебнеш за шантави пешеходци, на които не им се чака да светне зелено, защото трябва да хванат този рейс. Ама наистина трябва! С цената на неоценения им живот!

Както и да е. Събуждам се днес и решавам, че така и така е петък, ще си пия кафето в леглото, за да си създам някакво приятно усещане, което да ме мотивира да стана и да започна да работя. Огладнявам. Яде ми се нещо, сладичко, ако може. И веднага се сетих за една пекарничка в европейския квартал на Брюксел, която ме изкуши наскоро. Там на витрината бяха подредени едни великолепни сладки - приличаха на целувки - идеално обли, кафяви, слепени с шоколадов крем по средата. Имаше ги в най-различни размери и цветове, подредени на витрината така, че чак ти е жал да ги купиш, защото ще се развали тази прелест. Някои бяха подредени в кутии, в които си представям, че със същия успех бих поставила скъпо дамско бельо. Идеално за подарък.

Е, не си купих, защото имах ограничения в бюджета. Не че бяха скъпи, не, просто за кое по-напред. Брюксел е далече (и дотам съм ходила с кола и никак не ми беше изморително), обаче трябва да се изправя пред действителността. Изборът ми е следният - отивам в нашата пекарна и там виждам мазните банички в ония стогодишни чугунени черни тави. Ако не ми харесва, мога да си купя тлъсти тестени кифли, поръсени с мак или без нищо. Има и боза в отвратителни пластмасови шишенца, в които честно казано и секрет не бих занесла на никого.

Другият вариант е да ида до кварталното магазинче. Там са наредени едни върху други стиропорени тарелки с целувки, опаковани в плик, курабийки със захар, завити с най-обикновена тел, сиропирани тулумбички в пластмасови кутийки и така нататък. Нищо не ми хваща окото. Явно ще ходя до магазина за алкохол, където продават от ония вносните белгийски бисквити - тънки, почти прозрачни с филиран бадем вътре.

И преди да ми кажете, че се прекланям пред чужбинското или че съм прекалено претенциозна и надута, да споделя все пак какво ме връхлетя тази сутрин, тъй като така и не отидох нито до пекарната, нито до магазинчето, нито до магазина за алкохол. Замислих се, че всъщност голяма част от проблемите на тази нещастна България са в това, че никой не се стреми към красивото. Не го търси, не го създава, не го възпитава у децата си и околните.

Какъв е проблемът нашата пекарна да вложи малко повече усилия и въображение и да направи някакъв кулинарен шедьовър, поднесен красиво? Парите? Не, не са парите. Това не е чак толкова скъпо, а и инвестицията си заслужава.

А какъв е проблемът на всички нас да спрем да си хвърляме боклуците на улицата или поне да затваряме капаците на контейнерите, че като духне силен вятър да не издуха половината боклук навън? Или пък, какво пречи да се обаждаме, докато запалим телефоните на общината да ги питаме кога Топлофикация ще дойде да си почисти, след като 3 месеца прави ремонт и заряза тонове пясък по улицата, който затлачва шахтите и ни кара да чистим домовете си по няколко пъти седмично, което е загуба на време и пари?

Пречи ли ни нещо да питаме защо се хвърлят милиони в ремонти по улиците и пак нямаме една читава улица и дори булевард в 3-милионна София? За провинцията не смея и да си мисля.

Единственият отговор, който ми идва наум е, че повечето хора обичат грозотата или поне са се примирили с нея. Нямат усещане за красивото, не го търсят, не се стремят към него и, съответно, не могат да го създадат. Как можеш да създадеш нещо красиво, ако само докато направиш 2 крачки, излизайки от къщи вече си нагазил в поне 2 кучешки лайна, замотал ти се е кракът в поредното найлоново пликче, а съседката ти носи течащ плик до кофата за боклук, около която са струпани стари и опърпани дюшеци, прогнили дървени мебели от времето на бомбардировките над София, стари обувки, счупени стъкла от току-що сменените дограми и какво ли още не. Кой може да понесе това? Този, който е готов на фона на боклуците да си обуе бели латексови ботуши и бяло латексово яке, да се гримира като за публичен дом и така да си въобразява, че надвива грозотата. Не, не я надвива, слива се с нея.

И няма как от такива хора да очакваш висока производителност и конкурентоспособна икономика, която да изведе въпросната държава от кризата. Хора, за които е по-важно като отидат на работа да висят на студа в коридора и да пушат поредната цигара с гадното кафе от машината в соц-кафенето и да си хвърлят фасовете на пода, няма как да създадат продукт, който някой да иска да си купи, освен други такива като него. Така че, опасенията, че някои малцинства до 2050-та година ще ни претопят, изобщо не са тревожни. Тревожно е, че така нареченото безценно мнозинство само ще си отиде, ще изгние в собствената си мизерия, защото така и не разбра, че красотата не е лукс, а необходимост, за да можеш да твориш и да се чувстваш свободен.

коментари
антони
26 февруари 2010 12:59
Култово.
anonymous
26 февруари 2010 13:25
TLDR :))))
Ginger
26 февруари 2010 14:14
Наистина, вярно е до болка! Поздравления! Все едно, някой ми е чел мислите.

p.s. тези сладки в Брюксел, не се ли наричат Макарон?
natka
26 февруари 2010 17:31
Не е макарун той е малко по различен :)
http://indierocket.com/archive/macaroons.jpg
euinside
28 февруари 2010 11:11
natka благодаря :)
Раиса
1 март 2010 07:49
Трябва да стискаме зъби и да доживеем до разлистването на храстите и дърветата. Тогава зеленината ще успее поне донякъде да погълне грозотата. Аз също съм се размислила за отвратителната околна среда, в която живеем. Но просто в понеделник, два дена преди Националния ни празник!, не ми се ще да си развалям настроението. А по отношение на Националния ни празник! ми се иска да кажа, че е крайно време да си изберем друга дата. Не е Национален празник! този, който разделя нацията на "рая" и "поробители" - нещо, което винаги ни се напомня на този ден. Искам празник, който да ни обединява и който да ни вдъхновява, че можем да постигнем нещо заедно.
за красивото
1 март 2010 12:25
уау много добре! хванала сте есенцията на проблема по много добър начин. въпреки, че изреждате много проблеми текста не е натоварващ, което рядко се среща сред блогарите решили да пишат за софийскта реалност, софийската защото смятам , че в другите градове малко или повече цари някаква хармония, и хората се грижат повче за красивото. незнам защо всички си омъщават така на този град, може би защото повечето "не са о тук".
Ако имате коментар, може да го напишете тук.
Име:  
Полето 'Име' не е задължително. Ако го оставите празно, вашия коментар ще бъде създаден с автор: 'anonymous'. Можете да се регистрирате на нашия сайт и тогава коментарите ви ще бъдат наименовани автоматично с името на вашия потребител.