В България несвободата се възпитава
Аделина Марини, January 12, 2015
"Те си го изпросиха", "Това е отмъщение", "Карикатурите наистина са провокативни". През дните, след като маскирани въоръжени нападатели, за които впоследствие стана ясно, че са свързани с терористичната организация "Ислямска държава", убиха 12 души в редакцията на сатиричното списание "Шарли ебдо" ми направи впечатление, че прекалено много сънародници и журналисти имат изключително ограничено виждане за свободата. Толкова ограничено, че им се струваше някак оправдано убийството на карикатуристи и полицаи в Париж, което възбуди целия демократичен свят и беше обявено за нападение срещу свободата на словото и ценностите на демокрацията. Някои мнения бяха крещящо арогантни, твърдейки, че нападението е отмъщение, че все пак нечия религия е обидена и че какво тук значи някаква си рисунка. Други, малко по-плахо, пък казваха: "ама тези рисунки наистина минават всякакви граници, ами ако ги види детето ми?".
Мисъл, която издава дълбоко вкоренена несвобода. Този тип мислене може да се види в много страни от бившия соцлагер и Русия, но също и в Сърбия. Да се спрем обаче на България, която си познаваме най-добре. Защо 25 години по-късно в България тоталитарното мислене продължава да владее съзнанието на хората, вместо постоянното освобождаване на духа от оковите на догмите и предразсъдъците? Защо, докато площадът на Републиката в Париж се пръскаше по шевовете от народ и събра държавни лидери и граждани на едно място в името на свободата, в България се гледаше с неразбиране и площадите пустееха? Защо докато в Дъблин, Берлин, Токио, Бейрут и други градове по света и в Европа хиляди държаха плакати "Аз съм Шарли", в България растеше броят на онези, които заявяваха "Аз не съм Шарли"?
Защото този тип мислене се възпитава в училище и от медиите.
В България преходът се провали, защото не беше възпитано желание за повече свобода. Тя в момента се свежда единствено до консуматорство - да мога да пътувам свободно из Европа, да работя навън, да се преселя да живея в София, да си купя телевизор и кола без да се редя на опашка и т.н. Тоталитаризмът по времето на Живковата диктатура, колкото и по-мека да е била в сравнение с други, принуди хората да се задоволяват с малко. Какво толкова, ако не разкажеш политически виц? В края на краищата, ако разкажеш, ще си загубиш работата в най-добрия случай. В друг случай може и да те пратят да гниеш в Белене. Голяма работа, че не можем да гледаме чужди медии и лъскави западни списания. Наведената глава сабя не я сече. Съгласието с генералната линия води до растеж в кариерата, по-лесен достъп до дефицитни стоки и като цяло спокоен живот. Това се възпитаваше и в училище. Възпитава се и сега послушание.
Моя приятелка, която живее извън България, разказа онзи ден, че детето й учи във френско училище. Денят след 9/11 за свободата на словото децата са рисували карикатури. Не знам как е протекъл денят в училищата в България. Доколкото познавам образователната система обаче, по-скоро съм склонна да допусна, че ако изобщо темата е обсъждана, то е било в единични класове. Причината е, че в България преобладава системата на зубренето и отказа от собствено мнение. Когато синът ми учеше в гимназия в България, често съм се сблъсквала с насилствено вкарване на знание и неизаинтересуваност към мнението на детето. Най-силно съм запомнила учебника по литература. Там след всеки откъс от изучавано произведение следваха няколко страници литературни коментари от някой много голям литературен ум. Тези неща бяха задължителни за четене и нямаше никакво значение какво мислят учениците за произведението. Важно беше да пресъздадат за отличен чуждите мисли.
Закопчах тези страници с телбод и му забраних да чете чуждите мисли. Обясних и на учителката му по литература, че нямам против да му остави двойка, но моят син трябва да има лично мнение за това, което чете, а не да зубри чуждо. Има десетки случаи, при които дете намира друго решение на математическа задача, но му се поставя ниска оценка, защото не е ПРАВИЛНОТО решение - такова, каквото знае госпожата. Това е само малък пример за властващия тоталитаризъм в българското училище - като се започне от текстовете на учебниците и се стигне до преподавателите, които просто не толерират инакомислещи. Със сигурност има и изключения, но те, както гласи правилото, само създават контраста, за да се види мащабът на бедствието. Като цяло в българското училище се слага граница на знанието, таван.
Je suis Peevski
Същото е и в медиите. Вестници и телевизии има много, но собственикът като цяло е един и затова таванът на плурализма е нисък. Наскоро в интервю за "Дневник" известният и може би най-хаплив български карикатурист Христо Комарницки каза, че в българските редакции не влизат терористи. Там просто влиза Пеевски и готово. Ако много ти знае устата, или няма да можем да те разпространяваме, защото разпространителят е един, или пък ще ти резнем финансирането, защото дърпаме конците на цялата държава. Затова някъде децата рисуват карикатури, дебатират, приветстват чуждото мнение, различните и бутат човешката еволюция напред. Затова милиони хора се събират спонтанно по площадите да защитят свободата си. По CNN един французин сподели по време на шествието на единството в Париж, че е отишъл, защото преди години живял в Китай и тогава осъзнал какво означава да няма свобода. Ние живяхме 45 години при Тато и после още 25 при Пеевски и още свеждаме свободата до това да не ни вземат софийското гражданство или да не ни попречат да работим в Англия, за да можем да си купим апартамент и огромен телевизор, че да гледаме телевизията на Пеевски.
България започна прехода си с тумор. Вместо да бъде опериран, туморът постоянно растеше. Сега вече има разсейки по цялото тяло. То вече не може да се движи, болките са силни и затова е постоянно под медийна упойка. Децата също ги упояват още в ранна детска възраст, за да не ги боли после като пораснат. И затова, като пораснат започват да крещят: "Този там много го боли, защото даде да го оперират. Да си беше седял мирен, нямаше да усети нищо". Франция я боли. Свободният дух го боли, но туморът ще бъде изваден и няма да има нужда от обезболяващи. А нас няма да ни боли. Липсата на свобода обаче има цена. Както показват отделните класации, страните с най-голяма свобода на изразяване са и тези с най-ниско ниво на корупция и са съответно най-богатите в света. Но, какво толкова, важен е саламът.