English Български
Следвай ни
Абонамент
Търсене : [ ]
|

За границите на отвореното общество

публикувано на , , Истанбул

На ръба между личното и социалното, между националното и глобалното, между своето и чуждото - там някъде минава тънката червена линия, която чертае границите на отвореното общество. Оксиморон, който добре описва съвременната реалност. В момент, когато мислехме, че сме космополити, европейци, демократи, се оказахме оплетени в противоречия и в търсене на идентичността си.

Как се случи това, се питам, докато слушам учени, политици и хора на изкуството да разсъждават по въпроса. Събира ги инициативата „Душа за Европа”, този път - в сърцето на Истанбул. Целта е по-скоро обсъждане на културните политики, но бързо става ясно, че разговорът за културата е неразривна част от големия разговор за това кои сме ние и къде е нашето място - в света, във времето.

Още по-парадоксално изглеждат нещата, гледани от България, защото именно ние, които имаме отчайваща нужда от разговор за идентичността и интеграцията си, упорито отказваме да го водим, дори да го започнем. Не е лесно да си отговорим кои сме ние и какво е мястото ни света, след като само за 20 години от член на СИВ и Варшавския договор станахме член на ЕС и НАТО. Какво означава тази промяна за всеки от нас и извървели ли сме пътя й? Първият признак, че не сме, е именно отсъствието на разговора за идентичността и интеграцията, който толкова вълнува европейците в момента.

Глобализацията донесе на хората чувство на загуба - загуба на идентичността, на сигурността, на чувството на принадлежност, на доверието в националната държава обяснява професор Пол Схефeр. Това е причината за възхода на популистките и националистически партии в цяла Европа. Още преди години в есето си „Отвореното общество се нуждае от граници” професор Схефер пише: „Днес хората получават много по-малко сигурност, социална закрила и културна идентичност от националната държава. Има нарастващ проблем със суверенността: много въпроси, които засягат всекидневния ни живот, изглеждат извън възможностите на националните правителства. Крайгълните камъни на нашите задоволени общества започнаха да се разклащат и мнозина обръщат гръб на либералните правителства и отвореното общество”.

Хората търсят спасение в съвременни форми на племенност (tribalism) и провинциализъм. Не искаме глобализация, не искаме Европа, не искаме чужди имигранти, казват хората. В търсенето на някаква локална идентичност те са склонни да фетишизират образи и модели на поведение, които я изразяват, дори и напук на останалия свят. Обяснявайки ми разбирането си за провинциализма, професор Схефер ми дава пример как се проявява той на политическо ниво. Представете си политически лидер, който на пръв поглед е широко скроен, пътува, среща се с хора, днес е в един край на света, утре в друг, участва в престижни форуми, хвали се как до него седял този, а онзи го поздравил. И в същото време, говорим за тясно скроен човек, който не е надхвърлил манталитета на дребния човек от малкото село, по отношение на културата, образованието, възгледите си. Професор Схефер едва ли беше наясно колко добре разбирам примера му, но съм сигурна, че вие ще ме разберете.

Този тип провинциализъм, обаче, може и да изглежда временно спасение за много хора, но не е трайно решение на проблема на европейците, които в търсенето на своята идентичност и интеграция, трябва да осъзнаят няколко неща, смята Схефер. Първо, да признаят, че един от клиновете в колелото на съвременните национални държави, е имиграцията и нейната несъстояла се интеграция.

„Идеята, че интеграцията е просто въпрос на време, на появата на следващо поколение, се оказа погрешна”, пише в есето си професорът. И още повече: „проблемът между исляма и демокрацията няма да се реши от само себе си, докато ние чакаме и гледаме”. Ако отново пренесем разговора на българска почва, интеграцията на националната държава няма как да не мине през интеграцията на ромите. И както на Западна Европа няма да й помогнат призивите просто да върне границите, така и на България няма да помогнат стените около гетата или преструването, че няма проблем. Признаването на проблема с интеграцията на „различните” трябва да доведе не до затваряне, обаче, а до преосмисляне на някои основни ценности и от двете страни.

Според Пол Схефер, културните основи на демокрацията са във включването, а не в изключването. Не просто на имигрантите или на ромите, а на всички чрез споделеното гражданство. Гражданството, разбирано като активна позиция, участие, ангажираност към обществото, част от което е всеки от нас. „Стимулирането на гражданството вкючва покана към всеки да поеме отговорност към нашето общество”.

Да бъдеш гражданин е далеч по-сложно от това да бъдеш българин (или германец, или поляк). За да станеш гражданин е необходимо да положиш усилие, да се образоваш, да си активен. Ние, очевидно, се оказахме недостатъчно подготвени за това. Но все още имаме време да направим така, че следващите поколения да бъдат по-добри граждани от нас. Каква по-добра кауза от това за образованието, което особено в България все още се лута в търсене на смисъла си: „Защо предлагаме в училищата да има религиозно образование, вместо структурирано образование за основата на нашите закони?”, пита риторично Пол Схефер. Въпрос, който неколцина души у нас също зададохме, но той така и си остана нечут в шумотевицата за и против вероучение в училищата.

В този смисъл, провинциализмът, описан по-горе, не е решение на проблема. Развяването на патриотарски лозунги и затварянето от другостта няма да ни направи нито по-приспособими, нито по-подготвени за бъдещето. В това отношение професор Схефер вижда положителната роля, която Европа може да изиграе „в запазването на нагласите на отворено съзнание и лоялност”: „Европейската интеграция трябва да бъде разглеждана като средство, което ще предотврати задълбочаването на кризата на нашите демокрации. Тя може да е успешна само, ако се възприема като средство за оцеляване на националните държави, които съставляват Съюза.”

В момента отношението към Европа, разбирана като Европейския съюз, е точно обратното - отдаването на повече правомощия на Брюксел означава по-малко суверенитет за страните-членки. Това е така, защото европейската интеграция се е осъществила институционално, но не и социално. Европейското гражданско общество все още не съществува, твърди професор Ференц Мисливец, директор на фондация Институт за социални и европейски изследвания в Унгария. „Европа няма душа”, казва той, заигравайки с името на форума, „може би има сърце, но все още няма душа”. Европейската реалност е конструирана от европейските политици, без съществено съдържание, казва унгарецът и определя Голямото разширяване от 2004-а като неуспех за ЕС . Замислям се, как тогава би определил присъединяването на България и Румъния.

Но и професор Мисливец говори за образованието като средство за диалог, за общуване. В Европа имаме проблем с превода, казва той - това, че не можем да се изразяваме на един и същ език и се нуждаем от превод е проблем. А без общ език, в най-общ смисъл, не можем да постигнем диалог, взаимодействие, разбиране. Европейската идея не може да се осъществи, без активното участие на европейските граждани. А за да станеш гражданин на Европа, първо трябва да бъдеш такъв в собствената си държава, на собствения си град, на квартала в който живееш. „Лесно е да мислиш локално и същевременно да си гражданин на света, но е невъзможно да си гражданин на света, без да мислиш локално”, казва професор Схефер.

Просто е, като се замислите. Ако не хвърляме боклуци по улиците на собствения си град, ще ни бъде лесно да не го правим навсякъде по света. Ако ни интересува какво става в училището на детето ни, може и да ни интересува какво става в Китай. Обратното, обаче, е невъзможно. Затова трябва тепърва да се учим как да бъдем граждани на своя град, на своята държава, на Европа и на света. И най-вече, как да научим децата си на това.

А отвореното общество - то е заплашено само от границите на нашето съзнание. И зависи от способността ни да мислим свободно и да отстояваме независими позиции в общуване с другите. Защото само свободните хора са гаранцията за свободното общество.

коментари
Радан
18 октомври 2010 16:52
"В момента отношението към Европа, разбирана като Европейския съюз, е точно обратното - отдаването на повече правомощия на Брюксел означава по-малко суверенитет за страните-членки. Това е така, защото европейската интеграция се е осъществила институционално, но не и социално."

Toва е принципно вярно, но къде е решението?
Според мен не е в по-малко правомощия за "Брюксел", даже напротив. Но тези правомощия трябва да "пътуват" за Брюксел по политическа, а не административна пътека. Решенията по въпроси от компетентността на Съюза трябва да се вземат все повече и повече като резултат от гласуване на гражданите (респ. представителство на гражданите), а не на "главите на правителства". От друга страна, централите на паневропейските партии в "Брюксел" трябва да поемат отговорност на политическо ниво за управлението на "сестрите" в България или в Кипър...

Гласуването в Съвета всъщност не ограничава властта на националните правителства. Напротив - то им дава власт отвъд мандата, който са получили в собствената си държава. То е гласуване отвъд суверенитета, а не ограничаване на суверенитета.

Разбирам, че горното е малко крайно, но е политически вярно. Интеграция на социално ниво означава вземане на решения за бъдещето, при което гражданите правят автономен избор за управлението на целия субект, и съответно действително се разделят на паневропейски "партии" не като субекти и юридически лица, а като части от паневропяейско общество, т.е. "СОЦИУМ", какъвто наистина няма...
Аделина
18 октомври 2010 20:39
Радан, и сте прав, и не сте прав. Гласуванията в съвета (във всички негови формати) също става често на политически принципи, често оставащи извън обсега на обществото. Например, страна като България предпочита да играе пас или в редки случаи да подкрепи някои от големите, за да не получи спънки (каквито заслужава заради несвършена работа) за Шенген. А, що се отнася до гражданите - референдумите (най-чистата форма на гражданска воля) са предопределени от поставянето на въпросите коректно, а също и от националното законодателство. Остава новата форма, предвидена по Договора от Лисабон за европейската гражданска инициатива, която обаче също е трудно реализуема, но пък е крачка в правилната посока. Така че, принципно не смятам, че не сте прав, но не гледате там, където трябва - а именно, колкото по-малко политика, толкова по-чистото гражданско мнение. Въпросът остава как гражданите ще получат максимално обективната информация. Отговорете си сами.
Ако имате коментар, може да го напишете тук.
Име:  
Полето 'Име' не е задължително. Ако го оставите празно, вашия коментар ще бъде създаден с автор: 'anonymous'. Можете да се регистрирате на нашия сайт и тогава коментарите ви ще бъдат наименовани автоматично с името на вашия потребител.